Нужен ли е закон за лобирането? Трябва ли е да се легализира участието на частните интереси във взимането на управленски решения? Необходимо ли е избирателят да знае какви икономически интереси защитават народните представители? Мръсна дума ли е "лобизъм"?
Все въпроси, които от години насам се въртят в публичното пространство, но без да получат отговор и без да се сложи край на дебата. А автор на този дебат почти винаги е Ахмед Доган.
Така и сега. Доган пак заговори по темата. Отново лансира старата си идея за изготвянето на закон за лобизма, която периодично се представя пред обществото, но никога не се реализира. В миналия парламент авторството бе иззето временно от нововремци. Те дори написаха проект, който обаче не успя да мине през пленарна зала. Ако Сокола и партията му толкова искаха да регламентират лобирането, щяха да подкрепят проектозакона на Новото време. Тогава ДПС даже не се обади, което поставя под сериозно съмнение искреността му.
Как стартира дебатът?
Преди 7 години, когато Доган заговори за подобен закон, у повечето политици, както и у голяма част от обществото думата "лобизъм" предизвикваше изключително негативни реакции. Под лобиране обществото разбираше само едно - да се даде право на властимащите законно да представляват интересите на дадени икономически групировки. Идеята дори предизвика реакции от типа "узаконяване на корупцията". Когато ДПС бе в опозиция в 38-ото НС и фигурираше в парламента като част от групата ОНС, управляващото дясно мнозинство нарече идеята на движението

"закона "Мулти"

Сега отново се появяват съмнения - дали Доган всъщност не се опитва чрез закон за лобизма да легализира обръча от фирми? Затова не е чудно, че общественото отношение към лобизма не беше променено ни най-малко през всичките тези години. Лобизмът отново е припознат като мръсна дума.
Какво всъщност значи лобиране? И какви бяха предложенията на депутати в тази насока в миналия парламент?

Лобирането е възможността в рамките на закона определени хора да могат да защитават дадени политически, икономически, социални и други интереси: в частност на определени групи от хора и по-общо - на самото общество. Лобистът е човекът, нает да защитава тези интереси. Най-общо казано,

в един закон за лобизма трябва да бъдат описани правилата и процедурите, по които определена обществена група или икономическа групировка чрез свои представители в държавната власт (най-вече в парламента, тъй като там се пишат законите) би могла да защитава както своите интереси, така и икономическите, политическите и други интереси на самото общество. По този начин биха били ясни

хората, които ще лобират,

за кого лобират и за какво.
Законодателството би трябвало да предвиди и ограничения, които да дават възможност за отхвърляне на подкрепата за нечии интереси, които съществено се разминават с обществения интерес. Би могло да се помисли и за правила като тези в Англия, където лобирането е регламентирано, но този, който лобира за дадена фирма, когато се разглеждат законопроекти или въпроси, касаещи тази фирма, не участва в гласуване или не взима страна по въпроса. Тоест той може да влияе със своето мнение, но не и със своя глас.
В миналия парламент депутати от Новото време написаха закон за лобирането, но той така и не бе приет. Преди тях проект подготви и Илия Петров от СДС, но неговият дори не стигна до парламента.
Проектът на нововремци се опита да регламентира какво е лобизъм и как да се регистрират публично всички лобисти, които защитават групови интереси пред законодателната и изпълнителната власт. Според Борислав Цеков, Мирослав Севлиевски и Емил Кошлуков целта на закона за лобизма бе да ни спаси от корупционни действия. Нововремци обясняваха, че защитата на частни или обществени интереси е демократична практика, стига те да стават "на светло" и обществото да знае кой за кого и срещу колко ходатайства. Според проекта лобистите имат право да общуват с депутати, с президента, министри, кметове, общинари и държавни служители. Забранени са контактите със съда, данъчната администрация и контролните органи. В проекта се казваше и че защитниците могат

да въздействат, но без финансови стимули

върху длъжностните лица за приемане, изменение или отхвърляне на закон или административен акт. Според проекта лобизмът е забранен, когато се отнася за Закона за обществените поръчки, предоставянето на концесии, издаването на лицензи и разрешителни. Лобистите и лобистките фирми трябва да се вписват в публичен регистър, информацията от който ще е достъпна до всеки. Така всеки ще може да знае кой е клиентът, дал поръчката, предвидения бюджет и крайната цел. В този регистър трябва да фигурира всеки, който уговаря даден депутат как да гласува и за тази цел обядва няколко пъти с него. В противен случай се налага санкция. Нововремци бяха предвидили дори "карантинен период" за всички, които са били във властта - те да могат да станат лобисти едва 2 години след като са излезли оттам.
Проектът даваше възможност на лобистите да могат да финансират предизборни кампании. И сега разни хора дават пари за партийни мероприятия, но те не са публична информация. В закона се предвиждаше да се знае, че фирмата Х е дала за кампанията на депутата Y еди-колко си лева чрез наетия от фирмата лобист Z.
Всичко това обаче остана само на хартия. Не че проектът не се нуждаеше от сериозни корекции и уточнения, но бе поне едно добро начало. Наивно е да се смята, че подобен закон ще изкара на светло парите, които политиците взимат за прокарване на частни икономически интереси. Но щеше да е първа крачка към някаква по-голяма прозрачност на партийните финанси. Избирателят има право да знае чии интереси защитават тези, които се водят представители на народа.