Петър Чухов е роден през 1961 г. в София. Завършил е библиотечни науки и социология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Автор е на 7 книги с поезия и проза, пише главно хайку и е носител на много награди за този тип поезия, между които и наградата на музея "Башо" в Япония. Свирил е в различни рок групи, между които "Субдибула", "Гологан", и др.

---

1. Наука и изкуство

Веднъж, когато бях студент по социология в първи курс, и както си му е редът, живеех на таван, поканих на гости едно момиче, с което се бях запознал по телефона. Не знаехме нищо един за друг и аз реших, че трябва да направя подобаващо впечатление. С патоса на първокурсник, току-що въведен в храма на знанието, започнах да й говоря за разни сложни неща, използвайки крехкия си научен език с надеждата, че ако сбъркам някъде, тя няма да ме хване. След известна подготовка, която освен високопарните думи включваше и по някоя чашка коняк, небрежно прехвърлих ръка през раменете й. Тя обаче се отдръпна като ужилена и троснато каза:

- Не съм дошла за това!

Тази реакция уби желанието ми да демонстрирам научния си напредък. Обзе ме тягосно чувство за безперспективност и изгубено време. За да го разсея, извадих китарата си. Така и така нищо нямаше да се получи, поне да се поупражнявам малко. А и да демонстрирам пренебрежението си към недооценилата блестящата ми личност девойка. Когато след няколко минути й хвърлих един поглед крадешком, видях, че ме гледа с широко отворени очи.

- Ти свириш в група?! - прошепна тя.

- Хмм... - неопределено промърморих аз.

- !!!

След малко оставих китарата, отпих глътка коняк и отново се опитах да обгърна с ръка раменете на момичето. С блажена усмивка тя се притисна към мен. В този миг науката ме изгуби завинаги. А изкуството... но то е друга тема!



2. Пасифик

През втората половина на 80-те години на ХХ век, по времето на така наречената "перестройка", социализмът се опитваше да покаже човешкото си лице. С тази цел на разрушения днес стадион "Юнак", който по онова време носеше уместното име "Дружба", започнаха да се организират рок маратони. Млади български рок групи получаваха възможността да се докажат и да докажат, че Партията и Комсомолът разбират и се грижат за нуждите на младежта. Заразени от всеобщия ентусиазъм, ние от току-що проходилата група "Субдибула" също решихме да се пробваме. Занесохме наши записи където трябваше и зачакахме присъдата. След няколко дни ни се обадиха да отидем при съответното отговорно лице. Лицето ни прие и след леко покашляне тежко каза:

- Дааа... не е лошо. Става.

Сърцата ни радостно подскочиха като мартенски зайци. Но лицето продължи:

- А какво значи "Субдибула"?

- Ами... нищо не значи - отговори някой от нас.

- Ааа, щом нищо не значи, значи може да значи всичко! - повиши тон лицето. - Ще свирите, но трябва да си смените името! Чакам ви до два-три дни с ново име! Подходящо!

Едва не се разплакахме. Бяхме търсили име месеци наред, прехвърляйки речници и енциклопедии. Накрая го измислихме, ей така от нищото и истински се гордеехме с това. А сега трябваше да го сменяме. Все пак решихме, че за момента ще направим компромис. Славата протягаше към нас лъстивите си пръсти и нямахме сили да й се противопоставим.

След два дена отчаяно напрягане на мозъците достигнахме до едно, според нас, доста задоволително решение. "Пасифик"! Звучеше гордо, мощно и убедително. Освен това напълно прилягаше на една от основните точки на партийната идеология - пацифизма. Какво по-хубаво от това?!

Отидохме при отговорния фактор окрилени. Но щом му споменахме новата си находка, лицето му се изкриви, сякаш го бяхме ударили с камшик.

- "Пасифик"! Абе, вие луди ли сте, знаете ли какво става там сега?!

Оказа се, че точно по това време в Тихия океан, или така наречения Пасифик, имало или учение на НАТО, или на някой американски флот, или някакъв конфликт, вече не си спомням точно какво, но нещо силно неприятно, обидно и дори застрашаващо силите на социализма и демокрацията.

Останахме си "Субдибула". И не свирихме на рок маратон. А само след няколко години една група в България вече можеше да се нарича всякак. Дори "Анална конвулсия"!



3. Постмодернизъм

Стихове започнах да измислям още в 3-ти клас. Записвах ги по задните страници на тетрадките си. В повечето от тях се описваха разни случки от ученическия живот. В гимназията вече бях авторитет в областта на поезията. Повечето от съучениците ми (предимно момичетата) си преписваха моите шедьоври, дори без да ме питат - просто ровеха из тетрадките ми през два-три дни, за да видят дали няма нещо ново. Някои от тях също пишеха. Особено активна в писането беше една нежна душа в доста едро тяло, което тренираше някакъв сериозен спорт - тласкане на гюле или хвърляне на чук, вече не си спомням точно. Та тази девойка веднъж срамежливо ми каза:

- Извинявай, не би ли погледнал моите стихове и да ми кажеш какво мислиш за тях?!

Даде ми една тетрадка голям формат, пълна с дълги поеми. Започнах да ги чета и каква беше изненадата ми, когато открих, че навсякъде беше пълно с части от мои стихотворения, разхвърляни между нейните строфи. Тъй като тогава още нищо не знаех за постмодернизма, се почувствах малко нещо ограбен, малко нещо ощетен. А е трябвало да се чувствам поласкан. Може би момичето е искало да ми разкрие по този начин желанието си нашите души да се преплетат както стиховете ни? Или може би е мислела за телата ни?

На другия ден смотолевих нещо от сорта, че стиховете й не са лоши, особено някои части (което си беше вярно, нали?), но не посмях да поставя много важния, както ни учеха, за всяка обществено-икономическа формация въпрос за собствеността. Дали защото тялото й, добре тренирано от манипулациите с чука (или гюлето), вдъхваше респект? Или просто предусещах тържеството на постмодернизма над еснафския проблем за авторството?



4. О, Мариана

Когато човек е млад, а и не толкова млад, и се влюби, често пише стихове. Не се надява на хонорар, но все пак очаква някаква възвръщаемост. Така се случи и с един мой приятел. Той се влюби в едно момиче и макар че в училище винаги имаше двойки и тройки по литература, а от "Опълченците на Шипка" помнеше само "О, Шипка! Три дена...", прописа стихове. По-точно написа едно стихотворение. Показа ми го един ден и попита:

- Мислиш ли, че на Мариана ще й хареса?

Стихотворението беше доста патетично и високопарно, но странно - показваше добро владеене на поетическото изкуство. Само на места имаше някакви неочаквани пропадания в ритъма. Въпреки това изключено беше той да го е писал.

- Виж какво - казах му, - това не си го писал ти. Кажи кой го е писал?

- Прав си - въздъхна моят приятел тежко, - опитах, но не можах да напиша нищо. А много исках да подаря стихотворение на Мариана. Тогава преписах едно стихотворение, не му помня сега автора, но беше на първа страница в някакъв стар брой на в. "Работническо дело". И навсякъде, където имаше Партията, сложих Мариана! Според мен стана доста добре...