И това правителство започва дебат за въвеждане на задължително доплащане на лечението в болниците. Кабинетът иска становище от здравното министерство дали трябва да се въведе задължително, с какви суми и какво да се плаща от здравната каса, обяви шефът на УС на НЗОК и зам. финансов министър Кирил Ананиев. МЗ трябва да отговори до средата на месеца.
Парите, които НЗОК плаща на болниците за лечение по клинични пътеки, не покриват 100% разходите, припомни Ананиев. Трябва да се реши дали пациентите да доплащат разликата. Това може да става в брой или с осигуровка в доброволен здравен фонд. Ако се приеме доплащането, кабинетът ще се погрижи за социалната защита на бедните, каза зам. финансовият министър. Според него ще е трудно да се въведе доплащане още от 01.01. 2006 г.
В момента част от пациентите плащат за лекарства и консумативи.
НДСВ беше на път да въведе задължително доплащане на лечение от т.г., но се отказа. Идеята на МЗ тогава бе сумите да са минимални - 5-10 лв. за пневмония например.
За да може касата да покрива 100% лечението, здравеопазването трябва да получи 5% от БВП, смята шефът на лекарския съюз Андрей Кехайов. Т.г. държавата задели 4.3%.
ОТБИВ
"На този етап не е дискутиран въпросът за потребителската такса. Моето виждане е, че тя трябва да остане, тъй като играе ролята на филтър на входа на системата", каза Кирил Ананиев. Едно от предизборните обещания на БСП беше, че таксата за преглед и за лечение в болница ще отпадне. В момента тя е 1.50 лв. за преглед и по 3 лв. на ден за болнично лечение.
Тази дилема а и окаяното състояние на нашето здравеопазване ме навяха на един спомен
Хубава жена....Така казваха всички навремето. Казваха го и циганите от квартала, дето ги обслужвах. Ако се отнасяше за пощаджийката, учителката или местната бакалка – иди-дойди ама го казваха баш за мен. Хубава...И какво от това. Газех из мочурливи пътища, прескачах локви с нечистотии и разгонвах кокошките, докато стигна на улица “Змей Горянин” 10 в Толбухинския квартал Изгев...Мътна вода се беше спотаила в коритото отпред портата за радост на малките циганета, които играеха на воля. Мътни бяха и времената в Делиормана. Заминах на разпределение тъкмо, когато беше почнало преименуването на турчолята а с тях барабар и на циганите.
Сестрата – засукана добруджанка, не си даваше много зор. В обедната почивка прескачаше до апартамента си срещу поликлиниката да даде на мъжа си да хапне и други работи да му “даде”. Връщаше се разрошена с размазано червило и ние продължвахме посещенията из участъка. Циганите ни разпознаваха отдалеч
- Доктор гилди, викаха и изскачаха вкупом по онова, дето беше останало като прозорци - любопитни и брадясали.
Ала думата ми бе за “Змей Горянин” 10. Хубавка беше малката Севдалина, ама хубав беше и чичо и – Юлиян. Харесахме се от пръв поглед. Нищо, че името му доскоро беше Юсуф. Цялата рода се събираше в стаята – маза. Печката гореше, макар навън да беше истинско лято, на одъра дремеха два големи заека, а по пода кокошките кълвяха де-що беше останало от обяда. Ваня, сестрата оставаше да ме чака на улицата като казваше, че не може да търпи “нит нея мърсотия нит нея миризма”. На мен нищо ми нямаше. Даже кафе ако ме почерпеше Юлиян, приемах. Така ме заобичаха туй семейство, че ту майката, ту чичото почнаха да идват и да носят малката Севдалина в поликлиниката за преглед за щяло и не щяло. В коридора на амбулаторията имаше вечно опашки, ала зърнеха ли ме на вратата и, тримата вкупом заставаха на прага. Нямаше как – пусках ги с “предимство”. Ваня си намираше работа и излизаше някъде из съседните кабинети. Преглеждах малката Севдалина, която разбира се беше здрава и засмяна, а Юлиян и балдъзката му седят - не си тръгват. Току ще измъкне хубавецът от някой джоб бурканче нес кафе от Кореком и ще ми го подаде. Преди Новата година получих и картичка от тях.
За Коледа на 1985 се прибрах в София. Оставих на Ваня задача да обиколи участъка и ако види зор с някое от поверените ми кърмачета – да докладва на доктора от съседния участък.
Не знам какво са правили и какво са стрували - циганите ли бяха криво гледали малката Севдалинка, от поликлиниката ли не си бяха свършили
работата както трябва, един ден телефонът в София звъни на червено
- Д-р Шипковенска, нали ми даде телефона та реших да ти звънна какво правиш, ха Честито Рождесво – каза сестрата и тресна като от ясно небе гърм – ма да знаеш Севдалина умря
- Бре Ванче, ко му направиха на детето, читаво си беше, какво ще правим сега – шашнах се аз, представяйки си дебелите фермани , дето трябваше да пиша за протоколи и меките килими дето трябва да газя да давам обяснения
Прибрах се скоропостижно в Толбухин и първата ми работа – на “Змей Горянин 10”
Юлиян и балдъзката, па и цялата рода ме посрещнаха сякаш нищо не е било. Сбили се циганите него ден и един подир друг паднали връз леглото, дето спяла малката Севдалина. Така си и умряло бебето, на сън.
- Млада ни е снахата, рече старият циганин - друго дете ще направят напролет, ами ти докторке, ако можеш да помогнеш нещо в кметството щото видя ли каква пакост стана – тясно ни е тук, няма къде легло да сложим, няма .
Зайците пак си бяха на миндера , клечаха и преживяха. Кокошките сега бяха останали само две.
Прибрах се в амбулаторията ни жива ни умряла.
Написах писмо. Написах две. Едното дори пратих в София в Мнистерството на Социалните грижи
След два месеца дойде отговор, който горе долу казваше –не е работа на докторите да се бъркат в държавната политика спрямо малцинствата – ако дадеш на един всички ще вземат да искат.
Много години по-късно тук в чужбина, както се ровех из безбройните вещи , събирани и пренасяни от Толбухин до София и от София до Нюпорт , от една книга изпадна пожълтяла картичка. Новогодишна. С две еленчета и разкривен почерк. Нямаше нужда да гледам подателя. А и нямаше как през сълзите .