|
Това раздразнение напомня колко плътно понякога са вградени в отделни имена определени партийни предпочитания и организационни единици. Но не винаги такава връзка е основателна, още повече справедлива. Ние знаем за стамболовисти, каравелисти, тончевисти, николапетковисти, радослависти и пр. Но нямаме поименно свързване с партийни убеждения и принадлежност към Константин Стоилов, Димитър Греков, Григор Начович, Александър Малинов или Андрей Ляпчев. Това несъответствие напомня случайностите по пътищата на формиране на онзи властен партиен авторитет, който изтласква отделната личност към позицията на лидер.
Когато е следвало да се избира войвода на четата, не винаги това е ставало по естествените критерии само на качества. Един харизматичен напън в политиката е въздействал повече върху останалите, отколкото интелектът. Естественото надделяване на Георги Бенковски спрямо Панайот Волов е един от немалкото показателни примери в това отношение.
Налагали са се най-напористите
и това не е само българска зависимост. Срещу повечето световни лидери и герои от миналото стои контрапунктът на алтернативна фигура, която мнозина историци намират за по-сполучлива в тогавашния исторически момент. Дори и по-способна. Но капризите на случая, по-бързите реакции и консумативната потребност на масите често са налагали другата фигура, която влиза в историята с не винаги адекватен по заслуги приоритет в славата.
Но при нас тези прецеденти често са поставени под лупата на политическата гротеска. Нещо повече. Ако приемем, че Ботев и Левски са заели напълно справедливо място в нашия национален пантеон, то това е повече заслуга на литературата, отколкото на историята. Поне в началото. При това в магмата на тяхното агресивно обаяние всред нас, виждаме направляващата сабя на водача на последно място, ако я има изобщо. Появата на лидера обикновено отразява потребност от промени, разочарование от предишни идоли, вакуум за авторитети, разграждането на исторически стереотипи. Най-вече всичко заедно.
По правило лидерът има успех само когато е представен не като продължител на стар курс, а като носител на нова линия. Много рядко лидерът е възкресил партия или идея, изпадаща в безсилие и забрава. Когато е потребен някой, той се намира, той идва независимо дали е гримирано или естествено героичен, измислено или истински прозорлив. Кой щеше да знае за угнетения адвокат от Арас - Робеспиер, кой щеше да забележи невротичния дребосък Хитлер, кой запомни екстерминатора на старата болшевишка интелигенция и прочие, ако техните тайни амбиции не съвпадаха с внезапните потребности за това, което днес наричаме търсене на "нови лица"? Ако си позволим да перифразираме една всеизвестна фраза относно съществуването на Бога, то лидерът следваше да бъде измислен дори и ако го нямаше. Коефициентът на неговата обществено-политическа полезност, съпоставен с очаквания, идеализации и потребности, следва да бъде достатъчно висок, за да бъде възприет като такъв за дълго време. Казват, че човекът е като айсберга - от него се вижда само една трета. Но тъкмо тази част носи красотата или нещастията от неговите тъмни сили. Ако разтворите стари вестници, архиви, кореспонденция и дипломатически донесения от времената на онези, които днес с основание или не назоваваме велики, ще бъдете поразени колко малко съвременници са споделяли идеята за тяхното бъдещо величие. Тук всепризнатите изблици на нашите гибелни крайности блясват с ослепителна сила.
Наложените ни през 1878 г. от Европа условия за държавно устройство, донесени "отвън", потвърждават отколешната травма, че нашата съдба се прави там повече, отколкото "отвътре". В дневниците си за времената на Освобождението Григор Начович пише: "Ако се беше явила на този час някоя благонамерена ръководна сила, тя щеше да поведе народната маса към ред, законност, развитие, стопанство, напредък." Е, да, но румънците започнаха със свой княз и не се оправиха докато не дойде чужд. А после Начович продължава - понеже такава ръководна сила нямало, той обяснява така месианската роля на пристигащия държавен глава. "В такава обстановка Князът би трябвало да служи като противовес на тая варварщина и като светило на един по-прав път. Князът, който е европеец, западняк, потомък на рицарско семейство." Тук няма никакъв поглед към наследството на Симеон и Асеневци ако не като потекло, то като традиция. Така доведена непозната персона става иманентна част от стабилността на българската държавност. Знаем обаче трагичния край на обичания княз Александър.
Значи и при възстановяването на монархическата институция, която тогава с основание се е смятала за гаранция за възкръснала държавност е заложен
онзи противоречив код на "осанна" и "разпни го",
който при нас се показва много по-бързо, отколкото в евангелските предания. Нима един виден възрожденски книжовник не се обърна към "любимия" първи български княз с елегантна поетика, която включваше фразата "копиле ти батенбергско"? Нима още когато бе на власт Стамболов не наричаше доведения от него Фердинанд "един разглезен пакостник"? А "народния цар" Борис Трети не бе ли назоваван на младини "Вълчето"? Тези определения вървяха паралелно с раболепни славословия, в зависимост от близост и разграничения от властта.
Но може ли да има влияние без власт? Обещанията, гаранциите, програмите и концепциите все още ще имат обществена рецепция дори и когато са лъжливи или неосъществими. Особено ако са формално нови. Жадните в пустинята винаги ще виждат миражи на бистри извори. Гладните винаги ще усещат аромата на топъл хляб. Преходът от абстрактен авторитет към пряка политическа дейност ще бъде най-мъчителен, рискован и критичен за бъдещето на всички участници в тази кампания. Престижът на личността често зависимо повече от позицията, отколкото от стойностните й характеристики.
"Хайде напред, адмиралът е станал рано заради теб!" - с тези думи офицерът повежда на смъртна атака срещу японците момчетата си в американския филм "Тънка червена линия". Приблизителните изчисления от последните войни през двете столетия свидетелстват, че на всеки 1 войник загиват 10 граждани. Нима войната през 1999 г. край нас не показа същото съотношение? Но няма ли нещо друго смущаващо в сравнителен план? Ние не можем да твърдим, че Тони Блеър е равностоен на Уинстън Чърчил и че Буш или Гор наподобяват Рузвелт и Кенеди. А всичките пълководци от пустинни, планински и въздушни сражения днес напомнят ли с нещо славните генерали от Втората световна война? Кой може да твърди, че това е историческа носталгия или старческо мърморене по разкрасявани отминали времена?
Лидерите отразяват текущото качество на нацията
Те индикират величие и падение, благородство и мерзост. Тук известната фраза на Ото фон Бисмарк за съотношение между народ и правителство върви с желязна логика.
Водачите нямат алтернатива в обществено-политическия живот на всички страни. Но могат да имат сурогати. Те са необходимото зло, адекватни на партиите, без които няма демокрация. Същото продължение може да се разпростре и спрямо водачите. Естествена или дирижирана, местна или привнесена селекция създава нашите лидери? Отговорът на този въпрос може съвпада с пълната характеристика на нашето общество вчера, днес и утре. Традиционната поданическа култура всред българите не е продукт от политическа традиция, а е израз на един ирационален инстинкт на почит към непознатото и различното, особено ако то е експонирано по достъпен, деликатен и човечен начин.
Интимната същност в отговорите на нашия премиер към всички въпроси от неделикатната българска журналистика могат да се лаконизират до израза: "Знам, но няма да ви кажа!" Нека признаем, че за повечето обикновени хора този отговор има позитивния ефект а очакването. Поне той, поне досега не ги е излъгал, нали? А ако стане обратното, то за това има време. Те не се интересуват какво се казва, защото са преуморени от банализирания речник на механизираните оратори, говорители и опоненти. Те са впечатлени кой го казва, а той е различен от всички останали. Кому не прави впечатление днес това? Дори и ако е различие заради самото различие. Там е цялата енигма във възприемането на обещанията и виденията на надеждите.
Незнанието също е велика сила. Но именно защото е повече импровизация и емоция, отколкото принцип и убеждение, тази култура може да претърпи чудни обрати при сблъсъците в настръхналото ежедневие. Романтиката на личностното излъчване отстъпва пред
прозата на изпитанието на способностите
Повечето ни лидери са изживявали тази тъжна, често пъти незаслужена еволюция. Те са започвали славно, а са свършвали иначе. В този смисъл вътрешното обединение е по-трудно от териториалното. После, защо се осъществяват толкова много обединения, след като нашият свят изглежда толкова сигурен. Когато неотдавна писах за избора на Фердинанд за български монарх през 1887 г. употребих израза "Княз, поради липса на друг". Дано съдбата на неговия изискан внук да не вещае максимата "лидер поради липса на друг!" Защото способен водач може да се появи, когато няма пристрастия. Там, където те са възпроизвеждат и засилват, всеобщите водачи се провалят. Дори и когато притежават качества в това предназначение!
|
|
