Христо Миланов Матов (1924 г.) е син на Милан Апостолов Матов, един от видните войводи на ВМРО, и племенник на Христо Апостолов Матов, идеолога на ВМРО. Днес 78-годишният им наследник казва, че докато баща му Милан (1875-1962 г.) е бил човек на действието (основател е на първия младежки революционен кръжок в Битоля, 1896 г., на въстанието в Стружко през 1903 г., ръководител е на големия бунт срещу сърбите, 1913 г. и е председател на Илинденската организация, 1913 г.), то чичо му Христо (1869-1922 г.) е теоретикът на ВМРО, чиито писания представляват гръбнакът на македонската революционна система. Обща и за двамата братя е тяхната обич към Македония.

Христо Миланов Матов е бил юрист в системата на Централния кооперативен съюз и в Министерството на финансите. Той е председател на Съюза на македонските обществени организации. След 10 ноември 1989 г. Христо е един от инициаторите за възстановяване на забранените от тоталитарната власт македонски обществени организации. Помага за връщането на имотите им, които са дадени на ОФ. Христо казва, че за него и за близките му



македонска нация никога не е съществувала



Съществуват само намерения по политическа и държавна линия да се приеме наличието на такава нация.

Това, твърди той, идва от две посоки. Едната е по линия на Стоян Новакович (сръбски историк) и сърбите, които създадоха термина македонизъм, за да отклонят населението от българската му същност. Втората посока е по линия на Коминтерна и възприетия сталинистки курс на БКП след отстраняването на Димитър Благоев. В решението на Витошката конференция на БКП (1925 г.) се съдържа упрекът, че "България е колониална държава", като се има предвид, че Петрички окръг е колония на България. Това мнение съществува и в решенията на Коминтерна от януари, 1934 г., за да се стигне до Протокол нр. 135А от март 1947 г. на Политбюро на БКП, с който се закриват македонските обществени организации.

За Христо Матов и за семейството му развитието на отношенията ни с Македония не е в тяхното изостряне, а в родовата и кръвната връзка между хората оттатък и отсам границата, в икономическите и културните контакти. Според наследника на известния македонски род голямата грешка на предишното ни правителство е било в покровителствената и настойническа политика на България спрямо Македония. Затова девизът на фамилията е бил и е:



"Не е толкова важно що ще кажеш,



колкото това, що няма да кажеш!" За Матови никога не е имало и най-малка сянка на съмнение, че македонец е синоним на добър българин. Спомените на близките си, които Христо издава, потвърждават това съждение. В момента наследникът на рода Матови работи и над непубликуваните мемоари, бележки и писма на своя чичо и на своя баща. В свободното си време юристът обича риболова. Лови клен, бяла риба и костур от язовир "Пчелина" до село Костур, родното място на президента Първанов. В това село Матови имат малка вила, където релаксират от напрежението на столицата.

Христо и съпругата му Параскева се разтоварват и когато разговарят за внуците си Мария и Мартин, живеещи с родителите си в Чикаго. Синът им Емил Христов Матов и жена му Нина работят като финансисти в застрахователната компания "Омаха", но мечтата им е да се върнат в България. Дори Христо предвижда как ще ловят риба заедно със сина си не само на язовир "Пчелина", но и на Охридското езеро, тъй като в Охрид и Струга имат много роднини.

Родът на Христо Миланов Матов тръгва от Струга. Дядо му Апостол е роден през 1832 г. в това градче, което по красота надминава всяко въображение. Той и прадядо му Кочо били юначни хора, силно мразени от турците. Накрая Кочо бил отровен от тях. В неговата нива при оран са намирали човешки кости - доказателство, че много османлии са били затривани и после заравяни там. Турците не обичали Матови не само заради силата им, но и защото ги подозирали, че вършат противодържавни дела. Заради тях и други българи те създали поговорката:



"Аллах да те пази от стружки гяурин"



Апостол Матов и съпругата му Петра имали 11 деца, но до пълнолетие достигнали шестима: Димитър, Христо, Милан, Мария, Агния и Царева. Баща им ги издържал, като се занимавал с градинарство и цял ден бил наведен над малкия си къс земя. Христо и Милан свързали завинаги живота си със стремежа "Да бъде свободна майка Македония". Милан е по-млад от брат си Христо с шест години и е по-буйната и крайна личност от двамата. На 11 години, през 1896, той е посветен в тайните на Вътрешната организация от тримата нейни създатели: Пере Тошев, Гьорче Петров и Игнатиев. След това заминава направо за София, за да се включи в първия "курс по динамитно дело", който е организиран от Борис Сарафов и Гоце Делчев. Милан усвоява усърдно професионалното майсторство край Искър при боравенето с разни взривове, адски машини, бомби и пр. "Доста изплашихме шопите - казва по-късно той на сина си Христо, - но се научихме и доста на онова, което ни бе необходимо за в бъдеще."

Един от учителите на Милан е и Даме Груев. Специфичният му маниер при водене на разговори започвал с думите "Молчат, не разсуждат...", но по-късно не забравял да вмъкне покрай сериозното и шегата, което го правело боготворен от следовниците си апостол.

Милан участва и в изграждането на четничеството в Македония. През 1912 година той получава предупредително писмо от брат си Христо, който познава буйния му нрав, да не влиза в саморазправа за различни предателства пред турците, сърбите и гърците. Въпреки тези съвети до края на живота си Матов изповядвал веруюто, че



земя се взема само с кръв



Милан споделял пред сина си Христо, че като македонски революционер никога и с нищо не се е налагал в решенията на българското правителство. Срещите му с Никола Генадиев и Тодор Александров в софийската сладкарница "Панах" са се използвали от отделни личности като прояви на шовинизъм. Не случайно през 1917 година брат му Христо издава студия, в която се казва в дванадесет отделни пункта, че възприетата от нашата дипломация позиция не само по македонския проблем, но и по българския национален въпрос е объркана и вредна за всички ни. Тя изглежда като кърпена и по този начин ни разделя едни от други.

Един от приятелите на Милан в София е поетът Пейо Яворов. Двамата се запознават през 1900 г. на динамитния курс при Гоце Делчев. Яворов обича да слуша за революционната борба из Битолско. Поетът и Матов планират да обиколят селата и градовете из Македония, да участват в престрелки, да усетят силата и присъствието на ВМРО като институция. Ако по-възрастният брат Христо не ги бе разубедил, "може би и съдбата на Яворов би била друга", казва след години пред сина си Милан. През един есенен ден на 1913 г. Милан и Пейо се срещат в софийската сладкарница "Охрид". Поетът е прегърбен, бедно облечен и с черни очила. Той моли Матов да му услужи с револвера си, тъй като не може да живее повече след нещастието с Лора. Милан е потресен, но Яворов настоява: "Не слушай философиите на брат си Христо, а се проникни от човешкото и военно кавалерство, защото ти по-лесно ще ме разбереш, отколкото той."

Въпреки всичко



Милан и Христо не дават оръжие на Яворов



По-късно двамата го намират в квартирата на Христо, където поетът търсел револвер. Заварили го в неподходящ момент, между тях следва обяснение на висок глас. Поетът им признава, че вече не го вълнува нищо. Дори и голямото му желание да напише роман за интелигенцията и простите хора на Битолско не може да го възвърне към живота. След известно време Яворов се самоубива. "Познаваше мнозина воеводи и четници - някой от тях му даде револвера, но си отиде без време един голям човек", разказва пред близките си Милан. Матов умира на 87 години. До края на дни тему с него е синът му Христо. Един ден, когато облича баща си, той напипва под мишницата му 11 куршума - спомен от бунтовния му живот.

Неговият чичо Христо, който е мозъкът на ВМРО и основател на първия революционен комитет в Скопие, е автор на няколко тома съчинения, посветени на македонската революционна система, на редица фолклорни и езиковедски изследвания. Христо Матов е и автор на общия план на Илинденско-Преображенското въстание, който изработва в заточение - в Подрум кале. Той формулира и исканията на ВМРО, с които македонска делегация обикаля Европа след Междусъюзническата война. За него Михаил Герджиков казвал: "Пише като стена - не можеш да изхвърлиш нито дума." Всичките му статии и брошури са в железен стил, в който доминира разбирането, че "изгубеното за българщината сега трябва да се счита изгубено почти завинаги...".