|
Предприемачът е сред малцината, затворили цикъла на производство и преработка на мляко. Притежава мандра и ферма, в която отглежда над 180 крави, кози и овце. От миналата година фермерът започва да произвежда и фураж. Амбициите му са да увеличи стопанството до 200 крави и 1000 кози, а в близките години да изнася козе сирене за САЩ и Европа. Засега чрез собствени дистрибутори продава само в столицата. Фирмата му има склад, откъдето зарежда 40 магазина.
Заедно с още двама фермери Каралийски беше награден с трактор "Болгар". С него от тази година той се кани да обработва 800 дка земя - собствена и под аренда.
------------------------------------
"Навремето в селото имаше един бай Петко, дето бъркаше сиренето в казани. Германците нито му намираха кусури, нито искаха лицензи за внос. Сега европейците търсят всякакви поводи да ни откажат от пазарите си, но ние не трябва да отстъпваме. Заради климата и географската зона бялото саламурено сирене става само в България, най-много на 50 км извън границите й. Ако сами оценим богатството си и заработим като европейци, чуждите пазари ще дойдат сами."
Така Димитър Каралийски повежда разговора за млечния бизнес, станал негово битие от 4 г.
В семейство Каралийски активно засега работи само Димитър. Най-големият му син Иван също се включва. Дъщерята и по-малкият син са ученици. Те заедно със съпругата помагат най-вече с близостта и съпричастността си в проблемите, споделя предприемачът.
Като всеки българин и той се е захващал с какво ли не. Завършил механотехникум във Враца, дълги години работи в Строителни войски. Остава там до 1990 г., когато животът се обръща на 180 градуса.
Изпаднал от държавната система, Димитър бързо попада във въртележката на частния бизнес. Пробва с търговия, както всеки втори по това време. Потръгва му и след като бизнесът се разраства, решава да опита с производство. По случайност точно по това време дават под наем старата мандра в родното му село Камено поле. Явява се на конкурса, но не го одобряват. След време правят повторен конкурс, но вече самият Каралийски не иска. Той е взел далеч по-добро решение
- да бъде независим със собствен бизнес
"Съсипах 2 декара люцерна на баща ми и започнах да строя мандрата. Това беше една от първите вкарани в регулация земеделски земи, може би в цялата СеверозаПАДНАЛА България", спомня си Каралийски. И описва всички мъки по инстанции и съдилища, които изтърпял в продължение на година, докато извади всички разрешителни.
За строителството взема кредит от ДСК. В края на 1996 г. мандрата вече работи. Оборудването изцяло е българско и по думите на бизнесмена по нищо не отстъпва на европейските мандри. "Българската технология за сирене и кашкавал не е като западната, за да се затрупваме с чуждестранни машини", категоричен е Каралийски. Според него изискванията в наредбите са просто принуда да внасяме тяхната техника. Бизнесменът не оспорва битката срещу незаконните цехове, които бълват неузряло сирене и ронлив кашкавал. "Защо обаче чиновниците изпадат в другата крайност и издигат стени пред бизнеса, вместо да му помагат?", недоумява той.
И разказва за срещата си с американски юрист, поканен на семинар в Пловдив преди 3 г. Чужденецът бил един от тримата юристи на Съюза на американските млечни кооперативи, член на президентската комисия, която одобрява договорите за САЩ в Световната търговска организация. "Този човек, който за първи път беше в България и видя за какво става дума, възкликна: "Чудя се къде са вашите началници. Вие може да си откупите дълга за 5 или 10 г. само с износа на сирене."
След мандрата идва ред на фермата
Скоро след като мандрата започва да произвежда, настъпва битка за суровина. За 3 г. поголовието в региона се стопява. Стопаните масово колят животните, защото нямат пари за фураж. Малкото производители, които запазват личните си стопанства, се изхитряват и започват да предават "кръстено" мляко.
Тръгва нелоялна конкуренция и между самите мандри. Нарояват се прекупвачи, които срещу 1 стотинка повече изкупуват млякото от региона, и местните производители остават без суровина. Новите играчи носят млякото във фирми, където със съчинени технологии карат сиренето да зрее бързо и още на третия ден можете да си го купите от магазина. Така на мода излиза приказката за "бързото сирене".
За да избегне поредния проблем, Каралийски прави втората стъпка към независимост. Вместо да се откаже от производството и да продължи само с търговията,
упоритият предприемач се впуска в нов бизнес
- фермерството. Но му трябват нови средства. Току-що изплатил заема към ДСК, взема нов, този път от ОББ. С парите купува стадо крави, които за 2 г. достигат до 81 глави.
За животните трябват обори, а тези от старото стопанство са развалина. На търг купува от стопанството 55 дка и съгражда три модерни сгради, където в момента отглежда 44 млечни крави, още 37 телета и юници и над 100 кози и овце. За да не зависи от централното електрозахранване, което често спира, щом местната кооперация не си плати сметките, Каралийски взема лиценз за собствен трафопост. Това му коства нови 47 документа и 3-4 месеца лутане из столичните ведомства. Затова пък сега фермата има всички условия за модерно отглеждане на животните.
В стадото на Каралийски няма елитни породи. След като го купува обаче, качеството на млякото рязко се променя и маслеността се повишава средно с около 20-30%. Мандрата не е от големите. Според сезона на ден се обработват от 3 до 5 тона мляко. Амбициите на Каралийски са да разшири производството и след време да започне да прави козе сирене. Преди това обаче е нужна дълга подготовка, която той финансира още отсега.
Всеки свободен лев се инвестира в новия строеж на фермата и в отглеждането на животните. Все още козето стадо служи за подбор на добри породи. След 2 г., когато животните достигнат 1000, стопанинът ще започне и новото производство. Засега довършва строежа във фермата. Парите не са стигнали да разчисти руините от старото ТКЗС, но всичко с времето си.
По-важно за него е да приключи с модерната постройка за персонала. Принципът на Каралийски е:
"Грижи се за работника така,
както искаш той да работи за теб." Сградите ще бъдат с локално парно, модерни спални помещения и просторна кухня. Голяма веранда с покрив ще пази от летните жеги. Сега Каралийски е наел 5-членно турско семейство, което поддържа идеална чистота във фермата. Скоро ще му трябват още хора. "Харесвам добруджанци, работни хора са и не хитруват -
обяснява избора си на персонал Каралийски. - Не че местните хора са лоши, но вместо да се хванат на работа, чакат помощи от държавата."
"Чудил съм се как преди 50 г. дедите ни са обработвали земите с рало. Днес само в наше село има 30 трактора, а 60% от земите пустеят. Хареса ми, когато Венцислав Върбанов каза, че са купили 250 трактора и ако се наложи, насила ще ги вкарват по дворовете. Но ако има кой насила да им спре помощите, ще е най-добре", добавя фермерът.
Без финансиране няма да има нищо добро за земеделието
"Напоследък взеха да се сещат, че трябва да се обърне внимание на оня отрасъл, който е държал нашата бедна държавица в десетката на Европа - селското стопанство. Трябва обаче добре да се разбере, че с пари за семки земеделие не става. Да го разберат хората, от които това зависи. И да създадат добри условия навсякъде - от полето до стоковата борса", препоръчва бизнесменът.
Опитът му в търговията показва, че за 8 години хаосът продължава да работи срещу производителя. "Не може управниците, дето тръбят за големите успехи на чуждите инвеститори, да не виждат, че те печелят за сметка на дребния производител", смята Каралийски. Сега големите вериги като "Метро" плащат доставките 45 дни след първата поръчка. Ако през това време се заредят и други доставки, те могат да ти стопят складовите наличности и да те оставят без оборотни средства. Или да ти пробутат търговските трикове с промоциите. Казват ти, че са продали 40% от стоката по време на промоция на по-ниски цени, и ти нямаш избор, губиш. "Да ме прощава големият инвеститор "Метро", дето скубе пари от българските производители и си плаща след 2 месеца. Е, искам и аз да съм такъв инвеститор", коментира Каралийски. За него тази система затрива дребния бизнес. Но както често се случва у нас, "парата отива в свирката" и добрите намерения остават на книга. За предприемача са запазени битката с бюрокрацията, липсата на контрол и рекетът.
|