В Етрополе я знаят като Иванка Гръбчева. И ми я представиха така. Това е кръщелното име на родената в края на първата третина на миналия век жена, която ни посреща в дома си във вилната зона на Етрополе. Така им е по-лесно на хората тук, иначе от десетилетия се водя Антонова, но с това име не ме познават, обяснява тя. Години наред е била монтажист в киното, по време на прощъпулника му в началото на петдесетте години, след това - монтажист в телевизията, още от първите й дни, после - асистент-режисьор и режисьор на информационните предавания. Под пръстите й са минали стотици емисии на "По света и у нас", новини, "Панорама", манифестации, конгреси и какво ли още не. И така до пенсионирането си през 1987 г., със званието "заслужил деятел на културата".



Иванка е леля на популярната



филмова режисьорка Иванка Гръбчева. Работила е дори за малко с нея - по времето, когато племенницата й правела дипломната си работа. Но, макар и с почти същата професия и със същото име, винаги е вървяла по собствен път, от самото начало.

Нейният дом има свой запомнящ се дъх - на доузряващи есенни ябълки, на чистота и топлина, примесени с тръпчивия, понякога леко горчив аромат на дим от горящи дърва. Излъчва мекота и към външните хора. А надникнеш ли от прозорците на втория и третия етаж, виждаш как градът лежи в долината като на длан и можеш да го свиеш в шепата си. Гледам го дори вечер, така съм се влюбила в него, обяснява леля Иванка.

Някога теренът бил купен по едно от поредните постановления. Даже не го исках и затова накрая взехме последни този баир, обяснява тя. Но в средата на осемдесетте години започнали да градят къщата - по идеен проект на сина й, който доскоро работил в протокола на митниците, и със собствени ръце. Благодарение на тази къща си спасих здравето, виждах, че нещо става. Някой път съжалявам, някой път казвам, че е за хубаво, но от 12 г. рядко стъпвам в София. В столицата всъщност няма дори имот, макар че е имала немалко възможности да "се уреди" покрай контактите си с висши държавни хора от онова време.

Съвсем наскоро, когато младежкото сдружение за развитие на община Етрополе представи идеите си за бъдещето на този край, тази къща бе представена като своеобразен етнографски музей - със старите съдове, оръжия, лампи, носии, с плетените и тъкани изделия на местни занаятчии, които са навсякъде. Но къщата и в делничен ден е като етнографски музей, пълна е със спомени от миналото - легла, ракли, домоткани черги, покривки.



Имам си и зелена паница



- тя е реликва във всеки дом. В нея се слага светена вода или пък вода, в която се гасят въглени за здраве, обяснява леля Иванка.

Родът Гръбчеви има своя корен в Троянския Балкан. Оттам е дошъл прадядо ми и се заселва направо в града, разказва тя. Той се занимавал с дърводелство - правел шинди - дъски за тавани, за ракли и т.н. Една от легендите за името е, че когато местните хора го питали как ще изхрани многобройната си челяд, прадядото отговарял - "гръбчето да ми е яко". Но там има и село Гръбчево и той може да си е дошъл направо с името.

Фамилията на дядо ми е била доста многолюдна, продължава разказа леля Иванка. Най-малкият от тях е моят баща, Стоян Гръбчев. И той се е потрудил и имал 7 деца, от които аз съм най-малката. Един от братята починал на 13 години. Останали още 4 сестри и братът Димитър Гръбчев, бащата на филмовата режисьорка Иванка Гръбчева.

Майката била също етрополка, дъщеря на богатия род Паликарови. Навремето дядо ми, заедно с бащата на Христо Ясенов, който се е казвал Туджаров, са делили мегдан по богатство, обяснява леля Иванка. Дядото се родил още по време на турското робство и



имал два брака с 22 деца от тях.



Майка ми е от първия брак, имаше двустранна луксация, не можеше да ходи, но въпреки всичко е оставила дома си и се е омъжила за баща ми, казва тя. Живели са бедно, в началото дори стол не са имали. Но майката била изключителна домакиня, плетяла, предяла и тъкала по цели нощи и не оставяла децата си нито гладни, нито голи, нито боси.

Бащата Стоян Гръбчев пък изкарал целия си трудов стаж в София. Дълго време работил в пожарната - до времето, когато синът Димитър влиза в затвора през 1933 г. за нелегална дейност. Тогава се преместил в чистотата, пенсионирал се през 1941 г. и се прибрал в Етрополе. Навсякъде обаче го преследвала немотията.

Бях на 7 години, когато тръгнах да гледам чужди деца за парче хляб, казва леля Иванка. После работила в кожарските фабрички в града, където трябвало с голи ръце да се скубят промазаните с арсен кожи. Или ходела да кове щайги, колкото да се изкара някой лев за пособия за училище.

През 1948 г., вече омъжена, Иванка отишла в София заедно със съпруга си - деловодител в тогавашното дружество "Особени имоти". Когато тръгнала да си търси постоянна работа, с помощта на познат на брат си попаднала като монтажистка в киното. И така се увлякла, че месеци наред, след като се преместила в телевизията, плакала като за умряло за старата си работа. В телевизията извървяла целия път от монтажа до програмен режисьор. Работила е с всички директори, но



пази особено добри спомени за Иван Славков.



Той работеше със замах, без него не знам колко още години телевизията щеше да е черно-бяла. Тя била режисьор и на първото участие на Владимир Костов на екрана на живо. В ония години най-много я мъчело излъчването на манифестациите. Веднъж дори я измъкнали насила от "Пирогов", след натравяне с гъби, за да отразява деветосептемврийската манифестация.

А къщата си остава опора в кръговрата на живота. С тия пенсии ни оставиха да питаме къде ходят гладните. Ако бях в София, можеше да ме видите на някоя кофа за боклук, нищо че с мъжа ми имаме общо 85 години стаж. Тук много труд влагаме, но поне сме си осигурили всичко, казва леля Иванка.

И продължава да подрежда късчетата от есенните спомени.