Любомир Коралов е известен столичен журналист. Работил е в големите български ежедневници "Народна младеж" и "Отечествен фронт". Бил е кореспондент в Брюксел. Една от книгите му се нарича "Новото лице на атлантизма" - в нея той се спира на промените в отношенията между бившите социалистически страни и НАТО. От 1990 г. Коралов е заместник-главен редактор на в."Български фермер". Днес той твърди, че аграрната журналистика облагородява човека.

Любомир е син на големия наш белетрист Емил Коралов (1906-1986 г.). За баща си той казва, че е останал непознат на новото поколение български деца. Ако все пак те са чували нещо за писателя, това са били добри думи от родителите им за книгите му "Чинарите зашумяха", "Септемврийци", "Нова летопис", "Градът на светло" и др. "Моето поколение, на петдесетгодишните, и поколението преди нас помни и



носи носталгията по приключенията



на Жари и Морското момиче, по техния Слънчев град и Слънчева книга на знанието" - споделя Любомир. - "Но за съжаление, тези и други имена от над 100-те книги на писателя не говорят нищо на днешните тийнейджъри". Ще продължат ли Жари и другите от Слънчевия град да се скитат само по страниците на литературната ни история, или ще ги възкресим? Ще спечелят ли сегашните деца от това ново приятелство, така, както спечелиха от възкресяването на Мечо Пух, на Алиса в Страната на чудесата, на Пипи дългото чорапче? Сигурно да...

Емил Станчев (Коралов е псевдоним) е роден в село Славотин, Михайловградски окръг, на 2 ноември 1906 г. в многодетното семейство на учителите-социалисти Донка и Дончо Станчеви. Негов брат е поетът и преводачът Лъчезар Станчев. Бащата е известен на времето си автор на детски стихчета, сценки и диалози, заучавани и поставяни от неговите ученици. Тях Дончо Станчев подписвал с псевдонима Корал или Коралов. След време Емил взима този псевдоним и с него остава в българската литература. Животът на писателя, още от ранните му години, е изпълнен с драматични събития и обрати, допринесли несъмнено за укрепването на творческото му перо. Той е юноша, когато в кървавите пламъци на Септемврийското въстание през 1923 г. във Вършец изгаря домът на Станчеви (вила "Незабравка"). Майката Донка, останала вдовица през 1921 г., е интернирана заедно с децата си в покрайнините на София. Тук Емил работи и учи, следва и завършва немска филология в Софийския университет.

Състудентката му, известната наша писателка Жана Николова Гълъбова споделя, че той бил любим студент на професорите Михаил Арнаудов и Александър Балабанов. Това е времето и на първите му уверени стъпки в културния ни живот - на 24 години Коралов става носител на наградата на МНП за романа си "Великата жажда". През 30-те години вече е известен автор с романите си "Непримиримите", "Третото поколение Друмеви", "Човекът с две лица" и др. Редовно сътрудничи с литературна и театрална критика в сп."Златорог", "Нов път", "Изкуство и критика" и др.

Емил е не само известно име, но е и млад и красив мъж, по когото въздишат много жени. Самият той обожава зеленооките девойки и често се заглежда в тях. За Зеленооката, като символ на хубавата жена, разказва цял живот мечтателно. Действително съществувало е такова момиче на име Вела. Баща й, който бил предприемач, не я допуснал до младеж от социалистическо семейство. "Оттук нататък



"съсипвах" всички предприемачи



в романите си", казвал на своите потомци писателят с присъщото си чувство за хумор и самоирония. Въпреки че е доста млад, Емил Коралов става и издател, заедно с Георги Цанев и Светослав Минков, на седмичния вестник ЛИК ("Прожектор"), в който намират място въпроси на романа, поезията, театъра и изобразителното изкуство, българска и преводна литература. Заедно с първата си съпруга Милка Петрова, учителка по френски език, завършила Сорбоната в Париж, авторка на приключенския роман за юноши "Сама по света", издава дълги години вестника за деца "Весела дружина". С детските си повести и романи от 30-те и 40-те години, с които възпитава в откривателство и другарство поколение българи, Коралов е един от създателите на българския фантастичен роман. Тогава той се движи в кръговете на Христо Радевски, Николай Лилиев, Асен Разцветников, Тодор Харманджиев, Стоян Венев, Илия Бешков, Тома Измирлиев, Анна Каменова и др. Оценяван е високо от литературната критика в лицето на проф. Асен Златаров, Петко Росен, Георги Константинов, Петър Динеков и др.

След 9-ти септември 1944 г. писателят работи в изд. "Народна младеж" (1947-1966 г.) заедно с Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев. Тук той дава път на много млади творци и живо участва в тяхното развитие. Салис Таджер пише, че е пленен от изключителната деликатност и толерантност на своя завеждащ редакция в издателството. "Понякога трябва да застанеш и зад падналия", казвал Коралов. Неслучайно белетристът е от първите, които заговарят през 60-те години за



нуждата от обществен контрол над властта,



за неприкосновеността на човешката личност. Нравствената тема е неизменно в основата на книгите му.

През 60-те и 70-те години писателят е един от най-четените автори у нас. Той има многобройни срещи из цялата страна, на които най-голям отзвук намират романите му "Нова летопис", "Чинарите зашумяха", "Градът на светло" и др., насочени срещу тоталитаризма и описващи духовната извисеност на българския интелигент.

В живота Коралов има своите лични трагедии. През 1933 г. се жени за Милка Петрова - майката на неговите синове Ясен, Андрей и Любомир. Кумувал им Миката Шишманов, известен писател, културен и обществен деец. Забележителна като интелектуалка, малко след раждането на сина си Любчо младата жена умира. По-късно умират и по-големите синове на писателя - Ясен и Андрей. Тежка загуба за човек с такава любов към децата, с такава грижовност към семейството. "Никога няма да забравя как баща ми месеше козунаците за Великден - спомня си синът му Любомир. - То беше истински ритуал, който продължаваше цяла нощ. Призори уморен ги завиваше с шубата и ги поставяше на камината да втасат, следеше изпичането им, докато се превърнат в суперкозунаци. Излапвахме ги мигновено - нашата домашна чета и съседските деца."

Всички наричат днес Андрей слънцето на фамилията - човекът, който ги зареждал с много любов. Андрей завършва Лесотехническия институт. После и Консерваторията, в която става доцент и преподавател по музикална естетика. На нея са посветени и неговите учебници и книги. Като директор на Центъра за художествена самодейност утвърждаването на съборите за надпявания в Копривщица е и негово дело. Влюбен в автентичната народна песен, синът на Коралов сам ръководи фолклорни певчески групи. Познават го и го обичат и до днес всички, с които е общувал - и самодейци, и наложили се поп-певци и музиканти, бивши негови студенти.

Дъщерята на Емил Коралов - Емилия, която се ражда от брака му с известната оперна певица Иванка Митева, се занимава с теория и критика на художествения превод. В успешното развитие на професионалните й интереси я стимулира голямата човешка и творческа подкрепа на баща й. Тя е съпътствала винаги и останалите му деца. "Обичах неговите внимателни, но много точни съвети - споделя Емилия. - Малко преди да почине, хареса един мой предговор, смееше се: "Не си ли го отмъкнала оттук - оттам?" Не можеше да му се разсърди човек..." В къщата на писателя винаги царяла шумотевица - от деца, внуци и гости. Баща й обичал да се среща често с двете си снахи Невена и Елена и да седне с тях на чаша димящо кафе и хубави цигари. Обичал много и внуците си - всички те са герои на едни от най-хубавите му приказки и поучителни истории за деца, тъй като и историите са истински, и мъдрият дядо в тях - също истински...

Веднъж Салис Таджер казва на Емил Коралов, че е трябвало да остане на държавна работа, за да издържа голямото си семейство. А така - писане, писане и пак писане. Тогава белетристът му отговаря: "На ниско магаре лесно се качва."