Днес е много модерно да се говори за "оцелелите" банди от 60-те, 70-те, 80-те. Докато се обърнем, и "Стоунс" ще празнуват половинвековния си юбилей, но въпреки това списъкът на тези групи далеч не е дълъг. Що се отнася до онези, оформили облика на попмузиката през 80-те години - от тях са живи, кажи-речи, две - "Ю Ту" и "Депеш Мод". И двете не се държат, както подобава на музиканти с 25-годишна история. Вместо да устояват на воплите на критиците, че не се съобразяват със съвременните музикални тенденции, те правят нещо много повече - сами създават тенденции.

"Депеш Мод" периодично "възкръсваха" през 90-те - първо "Violator" бе обявен за най-добрия им албум изобщо, после "Ultra" бе обявен за "най-добрия от "Violator" насам (въпреки че "Songs of Faith and Devotion") е с пъти по-добър, а после и "Exciter" се сдоби със същото определение (по-добър от "Ultra", но не и от "Songs...") 10-ият албум на "Депеш" беше последван от триумфално турне пред над 2 милиона зрители, солови изяви за Дейв Геън и диджейски сетове за Анди Флечър. Четири и половина години мълчание, ако питате истинските фенове на групата - от онези, които се обличаха в черно и гледаха мрачно преди двайсетина години.

Дългата творческа пауза върза плод под името "Playing the Angel". Който критиците от двете страни на океана - защо ли не се изненадвам? - побързаха да обявят за "най-добрия албум на "Депеш" от "Violator" насам". Една по-трезва преценка показва, че 11-ият студиен проект на Дейв, Анди и Мартин Гор е солиден албум с няколко много добри песни, но в него просто няма парче, което да те "хване" на първо чуване. Пилотният сингъл "Precious" е изчистен синт-поп, но по никакъв начин не може да се мери с "Dream On", "It''s No Good" или, не дай Боже, "Enjoy the Silence". По-натам обаче албумът продължава много интересно с "John the Revelator", което е като ремиксиран в аналоговите студиа на Би Би Си Джон Лий Хукър. В "Playing the Angel" Геън за пръв път се изявява като автор на песни редом с опитния Мартин Гор, и макар "Suffer Well" и "I Want It All" да не са сред пиковете на албума, то лиричната "Nothing''s Impossible" определено е един от тях! Същото важи и за "Damaged People" - типично "депешарско" парче и "The Sinner In Me".

Ироничното заглавие на албума пък е взето от финалното и малко размито "The Darkest Star". На обложката на албума много добре е обяснено съдържанието не само на този, но и на всеки албум на "Депеш Мод" (макар да имаше два-три, "Exciter" сред тях, които звучаха малко по-жизнеутвърждаващо) - "болка и страдание в различно темпо".

Два цитата от самия Дейв Геън? "Преди да се заемем с този албум, наистина имах чувството, че не сме довършили някаква работа. Сега е много по-добре да си част от "Депеш Мод" отколкото преди 15 години".

Групата, кръстена на отдавна несъществуващо модно списание, продължава да е на мода. Налага се да им отдадем чест поне за това, че погребаха диското, нюуейва и все още правят музика, която вдъхновява 25-годишните. Нищо, че самите те бяха на 25 някъде през 80-те.