Няма как нейната биография да бъде разказана без да се премине с няколко тона над петолинието: "Едит Пиаф. Живот в песни", Давид Льоле-Ело (изд. "Рива"). Тя така е живяла - съзнателно над нормалното. Често казвала: "Все тръгвам по улица, която води много далеч!".

И няма как главите на биографията й да не носят имената на мъже, и няма как да се подминат думите й за тях: "Той ухаеше приятно на топъл пясък" - за един от първите, Реймон Асо, или "Четката, с която решеше косите ми, беше като крило на пеперуда" - за последния, Тео Сарапо, 20 години по-младият. Да де, думите стоят като албумни посвещения, номерът е, че в биографията не могат да се отделят от автентичността на певицата. Думите на Марлене Дитрих: Ако Париж трябва да се преименува, ще се нарече Пиаф. Невъзможният днес артистизъм, защото изображенията изритаха думите.