Романът "Министерство на болката" на Дубравка Угрешич е формално за емиграцията (изд. "Факел експрес"). Хърватска филоложка попада в Холандия и се урежда да преподава югославистика. Нейните студенти са югославяни, който ползват следването за да узаконят престоя си. И почват абсурдите: югославистиката "изчезна като предмет заедно със самата Югославия". Героинята се лута из Амстердам, притичва до родината, надзърта в Хагския трибунал и не може да излезе от кръга, който сама си е заплела - в отношенията със студентите.

Патосът на хърватската писателка тук идва малко в повече, иначе стои добре в есеистиката й. Тя се оказа комай най- превежданият сега у нас балкански писател, може би защото е и наша, майка й е българка. Има и защо. Оглеждаме се в нея всякак. Войната в Югославия раздели времето по-радикално отколкото нашенския преход. И понеже комшиите са си поначало по-дръзки, стигат и до по-радикални мисли.

Филоложката на Угрешич практикува археология на близкото минало със студентите си. Те си спомнят и разсъждават, търсят идентификацията си, защото са белязани от промяната. И правят откритията си. В постсоциалистическия контекст се губи доста от значението дали емиграцията е в чужбина, или в родината. "Детето ми спи като заклано", казваме на Балканите, "на всички други езици по света за децата се казва, че "спят като ангели", открива един от студентите.

Литературата се е получила. Оная литература, която все не се получава на български. Нашенската археология на близкото минало е комична, вижте интервюто на Георги Господинов в нашия вестник от 8-ми, т. м. Гениалният Господинов се е нагърбил да громи соца. И при соца беше така. Имаше си гениални писатели, които громяха буржоазното минало и негениални, дето им гледаха сеира. Може би Господинов няма време да прелисти Угрешич, горкият.

"От всичко това, което ни споходи, се излиза по три начина: като по-добър човек, като по-лош човек, или с куршум в слепоочието", открива друг от студентите.