Авторът на бестселърите "Десетият съдия", "Смъртоносно реми", "Първият съветник" и "Милионерите" от най-престижната световна класация - на в. "Ню Йорк таймс", всичките издадени и на български, стъпи на българска земя по покана на "Шоуто на Слави", в което българският зрител ще може да го види на 13 октомври. Гостуването му се осъществява със съдействието на издателката му Весела Люцканова.

Роденият през 1970 г. майстор на трилъра Брад Мелцър, наричан от мнозина "следващия Джон Гришам", вече е преведен на над дузина езици - от иврит до български в общ тираж над 22 милиона екземпляра.

Брад Мелцър израства в Бруклин и Маями. Завършва университета в Мичиган и Юридическия факултет на Колумбийския университет.



Той стартира в живота като типично юпи.



Само на усмивка малко не го докарвал. Признава, че често приятелите му го бъзикали: "Абе, ти от кого си се учил да се усмихваш? Май че от Мусолини, а?"

След като завършва университета в Мичиган, получава предложение за работа от някакъв бостънски издател на списание за игри. Той си стяга куфарите и заминава за Бостън. Но междувременно списанието фалира, издателят се скрива в миша дупка и Мелцър е на път да си помисли, че е прецакал целия си живот. Няма никаква идея с какво да се захване, а спестяванията му се топят. И прави това, което са направили мнозина в неговата ситуация - от Джеймс Джойс до Труман Капоти - сяда да пише роман. С всеки изминал ден писането все повече му се услажда. Така се появава на бял свят ръкописът на "Завещанието".



Брад Мелцър изпраща "Завещанието" на 24 издатели



и получава 24 отказа. След години, вече като успял писател, той ще каже в едно интервю за първия си роман: "Той е симпатичен като "Форд Мустанг", производство 1968 г. Дали някога ще се върна към него? Теоретично нищо не ми пречи. Мога да го излъскам, да му сложа нов двигател, климатик и CD-плейър, но, ако направя това, ще изтръгна душата му."

След това записва право в университета в Колумбия, където печели субсидия за роман. Така се ражда първата му публикувана книга - "Десетият съдия", която го изстрелва направо на върха на класацията на "Ню Йорк таймс", а Джон Гришам започва притеснено да се озърта. Междувременно, само двайсет и шестгодишен, той вече е съветник на президента Клинтън по въпросите на националната сигурност. Очаква го блестяща кариера. Но



юпито избира да умре, за да се роди писателят.



Той не се пудри и не твърди, че винаги е знаел, че ще става писател - едва ли не от детската градина. Но, което си е истина, си е истина - не крие, че да пише винаги му е харесвало. Даже в гимназията в писмените си работи праскал толкова много диалог, че учителите често му правели забележки. В онези години, признава той, писането не се възприемаше като "истинска професия". И добре, че май все още е така, добавя с кривата си, многозначителна усмивка. Но тези диалози се харесвали много на съученичката му Кори, която се влюбила в него, а и той в нея. След време двамата се оженват.

Първият му роман - "Десетият съдия", както и третият, "Първият съветник", са филмирани.

През януари 2004 г. предстои световната премиера на петия му роман - "Нулевата игра". Чрез изд. "Весела Люцканова" в нея ще се включи и България. Правата за филм върху романа вече са откупени от "Юнивърсъл студио" в лицето на продуцента Кетлийн Кенеди, продуцент на "Следите", "Извънземното", "Джурасик парк", "Индиана Джоунс" - 2 и 3 и др. В него отново се хвърля светлина върху потайностите на Капитолия.

Брад Мелцър е усвоил старата изпитана хватка за писане на бестселъри, наложена още от Артър Хейли: общо писането на поредния роман му отнема година, година и половина. От тях два-три месеца скицира характерите, от два до шест месеца отделя за проучвателна дейност, а останалото време посвещава на чистото писане.



Идеите не падат от небето,



не спира да твърди той. Колкото повече усилия хвърли писателят в проучване на професията на героите си и на местата, където се развива действието - толкова по-добре. "Разбира се, може да си изсмучеш всичко от пръстите, но ако книгата не мирише на живия живот, читателите ще го усетят за по-малко от секунда и ще те скалпират. За мен прозата става най-добра, когато с единия крак е стъпила здраво в реалността, признава той. Затова винаги посещавам местата, които описвам в книгите си. Имам нужда да ги видя, да ги помириша, да ги пипна, да ги вкуся. И вече от детайлите изскачат самите идеи. Всичко останало, всичко в повече, вдъхновените фрази, неочакваните обрати, си е дар от Бога."

Даже на пръв поглед непристъпни обекти като Върховния съд или Белия дом, където се развива действието на две от книгите му, се оказват такива само на пръв поглед. Защото Брад Мелцър е установил нещо изключително важно - че даже и чиновниците са хора и също обичат да споделят. И щом веднъж разберат, че любопитният посетител или телефонен досадник е писател, а не разследващ журналист, буквално се разтапят и си казват и майчиното мляко. Особенно ценни в това отношение били току-що напусналите службата, ако човек съумее да издири такива хора. Те хем бъкат от интересни истории за конкретното място, хем са честни, защото вече не са пряко заинтересовани да крият каквото и да е, хем



нямат мотив да се натягат на шефа



и са в състояние да разкажат и за кътните му зъби. "Просто се обадете по телефона и питайте за всичко, което ви интересува", съветва Брад Мелцър начинаещите кандидат-автори на бестселъри. "Ако има нещо важно, което научих през живота си (освен дето разбрах, че с кубче лед не можеш да си отлепиш дъвката от косата), е, че хората по принцип са удивително любезни и удивително словоохотливи, ако пряко не е засегнат интересът им. А детайлите, подробностите са единственият начин да стъпиш на здрава реалистична основа."

Със сигурност вече няма да се намери издател, който да върне ръкопис на Брад Мелцър. Но това не пречи на писателя да демонстрира острото си като бръснач чувство за хумор, ако го питат как посреща отказа на издателите. Залепвайки на лицето си кривата си "мусолинска" усмивка, той казва: "Давам техните имейли на майка ми. Вие си нямате никаква представа какво е да те боли, какво означава изобщо болката, преди да сте се сблъскали с Тери Мелцър."



"Не позволявайте никой да ви откаже от писането,



ако вътрешно сте убеден в качествата си", апелира той към прохождащите в занаята. "Аз получих 24 писма с отказ за първия си роман. 24 души ми казаха да зарязвам писането, защото не мога да пиша. Но в деня, когато получих 23-ия и 24-ия отказ, си казах: "Щом не харесват този роман, ще напиша друг. Ако и него не харесат, ще напиша трети. Защо? Защото се бях влюбил в писането. И седмица по-късно написах първото изречение на "Десетият съдия".

Това не прави издателите, които ме отхвърлиха, автоматично негодяи. Книгоиздаването е субективна индустрия. Това е най-хубавата му и едновременно най-лошата черта. Иска се един човек да каже: "Да." Само трябва да намерите този човек."

За институцията на литературните агенти, която в България така и не е проходила още, също е категоричен - те са необходимото зло. Затова съветът му към младоците, които тепърва започват да гризат молива, е ясен и недвусмислен: "Първо, напишете най-добрата книга, на която сте способен. Изчакайте да мине малко време, за да се убедите още веднъж в достойнствата й. Сетне си направете списък на агенти от някой справочник на литературните агенции. Тук ще ви препоръчам един трик: подберете няколко автори, които наистина харесвате, и дайте заявка на борсата за няколко техни издания с твърди корици. Повечето, ако не всички автори, обикновено благодарят на агентите си. Така ще разберете кои агенти наистина си вършат работата и продават добре книгите.

Освен това напишете късо (късо!) и стегнато писмо до най-обещаващите от тях. Както веднъж ме светна някой, напишете го досущ така, както пишете анотацията на вътрешната корица на книгата си.

Не разправяйте, в първа глава се случва това и това, във втора глава - това и това, в трета глава - това и това. Не забравяйте нито за миг, че те получават с тонове такива писма. Тъжната истина е, че агентите искат това, което не могат да имат, а което могат да имат, не го щат. Има една тънка черта между ентусиазма и разочарованието. Какво означава цялата тази работа? Просто да не мрънкате. Бъдете ясни. И не забравйте да изпратите най-добрия си ръкопис."

Брад Мелцър не крие, че



дисциплината е в основата на добрата писателска работа.



Така че, докато не нахвърли първите стотина страници от новия си роман, той всяка вечер брои страниците на написаното през деня. На редактирането също му е намерил цаката. Ето какво казва: "Давам листовете на жена ми, тя ги накъсва на парчета и ги хвърля на пода, аз вадя изпод купчината сърцето си и започвам отново."

Докато продължава активната част на писателския му процес, той не чете нито ред от същия жанр, а по възможност се старае да не чете и изобщо романи. Защото е разбрал, че това е единственият начин да запази собствения си глас.

Понастоящем Брад Мелцър живее с жена си Кори, която също е адвокат, в Мериленд.

Преди да отпътува от България, Весела Люцканова ще му подари сребърен сервиз за кафе за двама - за него и Кори. На която той посвети "Първият съветник". Посвещението гласи: "На моя първи съветник, на моята първа дама, на моята първа любов."