18 Юни 2005 15:25
Законът за уреждане на колективните трудови спорове беше приет през март 1990 г. като първи и плах опит да се въведат европейски правила на иначе една стандартна процедура на решаване на трудов спор. По това време в стихията си бяха "дивите" стачки, действия без правила, противоречащи не само на българските закони - айде, брояхме ги за комунистически, въпрос на чест беше да ги нарушиш и да се изцепиш по силно, ако може с кръвясал поглед и с пресипнал глас - но и на световната синдикална практика. Участвах в подготовката на този закон и са ми ясни класическите му недостатъци. Но това беше единственият възможен тогава компромис. От самото начало както политиците (единствен д-р Дертлиев, мир на праха му, беше против), така и промишлената и стопанска номенклатура държаха много да се запази правото на работодателя да обяви локаут - принудително затваряне на завода, учреждението, фирмата, в които е обявена ефективна стачка. Синдикатите - КНСБ и Подкрепа - остро възразяваха на тази идея, посочвайки, че локаутът е забранен навсякъде с изключение на САЩ. Стопанската номенклатура тогава предложи да се ограничи правото на ефективна стачка в далекосъобщенията, енергетиката с мотива, че една стачка би разрушила ключови за страната отрасли. Така се роди едно недоносче - регламентираха се процедурите по решаването на трудовия спор, забраниха се брутални действия на работодателите, но за сметка на това ключови отрасли, с много заети, бяха изключени от процедурите за решаването на трудовите спорове и на практика се оказаха с нарушени трудови права. Оттогава минаха 15 години. Много неща се смениха у нас. Далекосъобщенията бяха харизани неизвестно кому, енергетиката разпарчетосана, здравеопазването в колапс. Но работещите в тези браншове, както и преди, не могат да защитят правото си на труд. Това е фрапантно нарушение на една от основните конвенции на МОТ - за правото на стачка. Петнадесет години нито едно правителство не посмя да се съгласи с исканията на синдикатите. Защото управляващата класа искаше да си спести главоболията от една стачка, парализираща електрозахранването или връзките. Такива стачки гледаме в Европа постоянно. Слава Богу, обществата им не се парализираха. За сметка на това, със забраната на стачка в тези отрасли, нашето общество е колабирало. Като цяло, сегашният закон е безкрайно остарял. С негова помощ безработните си остават безработни, а работещите - депресирани от невъзможността ефективно да отстояват своите права. Резултатът е един болен, изкривен пазар на труда, на който властва законът на джунглата. Сегашното действие на синдикатите е лакмус за всеки управляващ - дали е европеец, зачитащ европейските и световни норми на социален диалог, или пък е вмирисан ориенталец, решен на всякакви действия, за да запази неравновесния пазар на труда. С който, разбира се, няма да ни пуснат в Европа. И няма какво да плачем. Трябва сами да се оправим тук, за да мечтаем за там. Ония не са толкова балами.
|