Проф. Виктор Чучков е роден през 1946 г. в Горна Оряховица. От малък изучава пиано. На 20 години печели стипендия в Римската музикална академия "Санта Чечилия". После следват редица международни изяви и признания, получава многобройни престижни награди. Развива се успоредно като пианист и композитор. Концертирал е в Европа, Азия и Америка. Водил е майсторски класове по пиано в Холандия, Бразилия, Малайзия и Италия. В момента преподава в Музикалната академия.

---

1. В началото беше дързостта

Бях може би 6-годишен, когато в главата ми се появи една мелодийка, валс. Не го записах, защото бях много малък и още не можех да нотирам, запаметих го и тайно си го свирех на пианото. Тайно, защото дори се срамувах да покажа, че съм измислил нещо. Смятах, че съм направил неправилна крачка в музикалното си развитие, щом съм си позволил да измисля нещо сам. Никога обаче не забравих тази мелодия. И ето, че през 1988 г. един италиански поет - Лучано Берета, написа към нея текста "Хор на сътворените". Така първият ми опит за творчество се превърна в детска песен. В България е известна като "Химн на сътворението".

Втората ми композиция - вече бях на 8 и можех да я запиша - се казваше "Марш в чест на рождения ден на баща ми". А третата, пак горе-долу на тази възраст, беше страшно патриотично-социално насочена. Бях я озаглавил "Поема за българския народ". Беше от 6-7 части и под всяка част имаше мое стихче за петвековното иго, после разни пасторални сцени, оптимистични картини и т.н. Явно съм бил енергично хлапе... Дебютния си концерт изнесох едва 10-годишен.



2. Първият ми фрак

Докато бях студент в Италия, за първи път ме поканиха да изнеса рецитал. Бедата беше, че нямах фрак. Отидох в един известен римски магазин за дрехи под наем. Типично полутъмно ателие, претъпкано с всевъзможни рокли, шапки, панталони, сака и прочее. Собственикът ми препоръча един фрак, като го рекламира с думите, че е принадлежал "на адютанта на Хитлер". Взех го и чак когато го разопаковах в квартирата, видях, че италианецът ми е дал син панталон и черен фрак. В сумрака не бях забелязал.

Всъщност разсеяността ми често забавлява близките ми. Един път, в Бразилия, си купувам нови обувки. Избирах-избирах, нищо не харесах и си тръгнах. А продавачката ме догони на улицата. Оказа се, че съм си тръгнал с една нова и една стара обувка... Това е нищо! Веднъж в последната минута, тичешком, хващам влака в Рим. И той тръгна без мен. Просто последният вагон, в който бях седнал в бързината, бил откачен на терминала.



3. За случайните срещи

Аз вярвам в случайните срещи. Те често преобръщат съдбата, макар ние да не подозираме за това. Някъде през 76-а година се прибирам пеша към полунощ и на "Шипка" до университета гледам едно детенце стои, облегнато на шейната си. Беше невероятно странно - 10-годишно хлапе, посред зима, в 12 през нощта, само. Заговорих го и се оказа, че майка му и баща му са разведени, а то живее при баба си и дядо си, които обаче се карали непрекъснато и малкият просто излязъл от къщи с намерението да се скита цяла нощ. Взех го със себе си и го изпратих. Оказа се, че живее чак там, където днес е НДК. Най-поразителното беше, че въпросните баба и дядо дори не се учудиха, че някакъв непознат води внучето им в един през нощта. Оставих си телефона и после години наред ме държаха в течение как е момченцето. Даже се запознах с учителката му. Много интелигентно дете. Вече сигурно е голям мъж... Вярвам, че тази среща е променила с нещо и мен, и него.

Въобще, понякога се чувствам свързан по мистичен начин с някои хора и събития. Преди десетина години бях далеч от България, зад океана, и сънувам как под софийското ми жилище има пожар, тичат пожарникари, а единият от синовете ми е в огъня, но после го изваждат невредим... На сутринта трескаво звъня у дома. Всичко е наред, всички са живи и здрави, започвам мъничко да се срамувам от паниката си... А снощи какво правихте? - питам. Оказа се, че синовете ми, които се занимават с режисура, снимали клип на Мария Илиева. Сценарият бил: певицата сред пожар и огнеборци. Снимали го в нашия гараж.



4. Хотелът, моят приятел

Бях в журито на Младежкия музикален фестивал в "Албена". И една вечер след заседание всички 9 души от комисията се прибираме в хотела. Вървим, говорим си, шегуваме се, влизаме във фоайето, едни си носеха ключовете, други си ги взехме от рецепцията, уговорихме се за следващия ден, пожелахме си лека нощ и се разотидохме по стаите. Точно след 5 минути отново се събрахме във фоайето - сънливи, объркани и ядосани. Един казва: как е възможно вратата ми да е заключена отвътре? Друг се чуди защо ключът не влиза в ключалката. Аз недоумявах как така в моята стая телевизорът преди беше до едната стена, а сега е до другата и как така банята се е преместила от ляво в дясно. А оперната звезда Александрина Милчева пък твърдеше, че в леглото й има човек. Втурнахме се към рецепцията, а момичето там кротко ни рече: "Успокойте се, просто сте сбъркали хотела". Оказа се вярно. Имаше два съседни и досущ еднакви хотела. Пияните туристи непрекъснато ги бъркат, осведоми ни още госпожицата.

А в един друг хотел ми откраднаха нотите. Трябваше да участвам в Мартенски музикални дни в Русе. Любомир Пипков още беше жив и ме беше поканил да напиша една творба. Регистрираме се с колегите от камерния оркестър на рецепцията, обръщаме се и сакът с нотите го няма. А концертът е на следващия ден. Часове наред обикаляхме всички кофи за боклук в района (решихме, че крадецът просто е захвърлил такава "плячка") - няма и няма. Извикахме на помощ колегите от Русенската опера, събрахме се в къщата на единия и преписвахме ноти цяла нощ.



5. Как ме спаси Джеймс Бонд

Когато се явих на първия си конкурс за пианисти в Енна, Сицилия, бях невероятно притеснен. Според жребия, който теглихме, аз трябваше да свиря първи, а след мен на финала имаше още 9 пианисти. Мислех си, че в края журито просто няма да си спомня вече моето изпълнение. За да убия времето, докато изнесат резултатите, седнах в едно филмотечно кино. Даваха филм за Джеймс Бонд. От притеснение четири пъти изгледах филма, докато започна да схващам за какво става въпрос в него. На петия път ми хареса. При това толкова много, че излязох от киното и даже не се сещах за конкурса. После се оказа, че съм взел първата награда.



6. Шампанско за всички

През 1992 г. по случай 200-годишнината от рождението на Росини написах "Концерт за смях и оркестър". Смехът трябваше да се изпълнява от артист, който да демонстрира всички негови аспекти, съчетани с моята музика. Бях избрал за ролята актьора Иван Балсамаджиев, който се справяше уникално добре. Според замисъла на последния тон на произведението Иван трябваше да отвори бутилка шампанско. По време на първото изпълнение в зала "България" тапата хвръкна точно на секундата. На втората вечер обаче - нито звук. Аз също бях на сцената и взех да се оглеждам: Иван се суети и няма никакво шампанско. А бяхме оставили. После попитахме сценичните работници каква е тази работа. О, ние сложихме шампанското в хладилника - рекоха - мислехме, че ще празнувате.