След смъртта на създателя на Старата голяма (Велика) България хан Кубрат властта поел най-големият му син Бат Баян. Около три години той управлявал необезпокоявано, но ненадейно чичо му Шамбат, подкрепен от третия Кубратов син - Аспарух, отказал да се подчинява на Бат Баян, претендирайки, че по старшинство нему се падал българският трон. От избухналата междуособица се възползвали хазарите, които към края на 60-те години на VII в. сложили край на Старата голяма България. От петимата Кубратови синове единствен Бат Баян останал на бащината си земя, но бил принуден да приеме върховенството на хазарския хакан.

Обстоятелството, че тримата му братя отвели хората си в чужди земи, породило преобладаващата доскоро в научната литература представа, че след хазарското нашествие българското население на територията на Кубратова България било сведено до някакво незначително малцинство и че българската династия там завършва с Бат Баян. Археологическите разкопки в Кримския полуостров, Приазовието, Кубан и Северното Черноморие за периода VII-IХ в. опровергаха по най-убедителен начин тази погрешна представа. Те показаха внушително българско присъствие - стотици селища, некрополи, съкровища и др.

---

За мащабите на българското присъствие западно от Дон и Азовско море можем да съдим от факта, че при разкопки само в Крим бяха разкрити над 300 български селища. Оказа се, че като правило основната маса от прабългарите останала на старите си места, като признала властта на хазарите завоеватели. Според проф. С. А. Плетньова, изтъкната изследователка,



българите били "основното население",



т.е. най-многобройният народ в Хазарския хаканат

Човешките и материалните ресурси на Хазарския хаканат се оказали далеч недостатъчни, за да покрият надеждно цялата територия на някогашната Велика България. Нашествениците заселили сравнително по-компактно територията на изток от Дон и Азовско море, а западно от тази линия настанили само неособено многочислени гарнизони и администрация в отделни пунктове със стратегическо значение.

Запазвайки своята народност, попадналите под хазарска власт българи по същество съхранили своята държавност. Българската държава на север от Черно море и нейните ханове не изчезнали, а само променили статута си. След като приел върховeнството на хазарския хакан, владенията на Бат Баян станали част от Хазарския хаканат. За да се подчертае подчиненото му положение, той започнал да се титулува не хан, а балтавар - титла, употребявана за вождовете на влизащи в някогашния Тюркски каганат големи племена, включително такива, които "запазвали пълна независимост".

Срещу това понижаване в ранг, задължението да плаща на хакана умерен годишен данък и при необходимост да участва във военните му начинания Бат Баян получил твърде сериозна компенсация. Формално суверенитетът на хазарските хакани се разпростирал върху цялата територия и цялото население на хаканата, но на практика управлението на земите на бившата Велика България западно от Дон и Азовско море, които започнали да се наричат Черна България, било предоставено, ако не изцяло, то в много висока степен, на българския балтавар. Тоест той



запазил владетелския си статут над българското



и над голяма част от инородното население на някогашна Велика България. Особено важно било предоставеното му право тронът да бъде наследяван от неговите синове, тъй като това гарантирало запазването на българската династия.

В летописния сборник "Историята на Джагфар" са посочени поименно и с годините на управлението им 9 балтавари на васалната, но разполагаща със значителна автономия българска държава - Черна България. Сред тях блести името на Угир Айдар, който фактически отхвърлил хазарското господство и управлявал държава, съизмерима с Кубратовата. По негова заповед било проведено преброяване на подвластното му население, което наброявало 1 000 000 души, а дотогавашната руническа писменост била заменена с арабицата - все неща, които сами по себе си говорят за една високо организирана за времето си държава. "Когато Хазарският каганат се разраства и в него се вливат неизчислимите български родове - пише проф. Плетньова, - хазарите останали малцинство и техният вожд започнал да губи миналото си могъщество".

Разбира се, казаното не означава пълна независимост на Черна България. Тя си оставала част от Хазарския хаканат, но обективните данни и изследванията на авторитетни специалисти по въпроса не позволяват българо-хазарските отношения да бъдат сведени просто до общоприетото съотношение сюзерен-васал. Макар и зависима от хазарския хакан и съставляваща част от Хазарската империя, по същество



Черна България отговаряла на основните изисквания



за една държава: компактна територия и население, запазена държавна структура, включително наследствена династия, собствена войска и военни съоръжения и др. Управляващата династия и в Черна, и в Дунавска България била една и съща - (Дуло), тъй като Бат Баян и Аспарух са синове на хан Кубрат. Нещо повече, създателят на Волжка България, която е всепризната от историците като българска държава, е владетелят на Черна България - Джилки.

Всичко това, съчетано с обстоятелството, че "по езикови и всякакви други данни българите и хазарите се намирали в тясно етническо родство", дава основание на авторитетни специалисти да пишат за "българо-хазарската аристокрация, за "българо-хазарския свят", за "мирното съжителство между славяните и българо-хазарите" и т. н. И до днес коренното население на Черниговска област на Украйна (центърът на областта гр. Чернигов някога е бил резиденция на българските балтавари) е запазило спомена за княз Черни. С пълно основание изследователят В. В. Мавродин нарича старото именито черниговско болярство "останки от славянизираната българска аристокрация".

Наистина международната известност на Черна България като държава е несравнимо по-малка от тази на Хазарския хаканат, но това има своето обяснение. Васалните на хакана български балтавари имали почти неограничени права по вътрешната си политика, но външната политика и дипломатическите контакти на държавно равнище били привилегия единствено на хакана и неговите най-близки помощници.

Минаващи през земите на черните българи пътешественици с изненада констатирали, че те не са някакво аморфно обезправено население, а народ, разполагащ със собствена местна и централна управленска структура. Тези констатации са намерили място в два средновековни източника - съчинението на анонимен персийски географ "Областите на света" и на ромейския император Константин VII Багрянородни "За управлението на империята". В "Областите на света" включените в границите на Хазарския хаканат



българи са описани като "храбър, войнствен



и внушаващ страх народ... Те притежават стада, оръжие и военни съоръжения". Към това определение император Константин Багрянородни добавя: "Така наречената Черна България може да воюва с хазарите".

Въвеждането на исляма като държавна религия противопоставило синовете на починалия през 855 г. Угир Айдар - заелия престола Джилки и по-малкия му брат Лачин, който оглавил движението против новата религия. Сблъсъкът между братята бил използван от хазарския хакан - той провъзгласил Лачин за балтавър на Черна България и му предоставил командването на 75-хилядна армия, за да отнеме от брат си карабулгарската корона. Хазарите привлекли за съюзник варягите, които се присъединили към войската на Лачин, и обсадили Киев - столицата на Черна България, защитавана от верния на Джилки командващ славянското опълчение Джир. Джилки се оттеглил във военновременната си резиденция. Джир отказвал да отвори вратите на града, но след като се убедил, че не може да разчита на помощта на Джилки, прекратил съпротивата. За награда хазарският хакан го провъзгласил за бек на Руското бекство. Това станало през 859 г. и с този акт била направена първата стъпка към създаването на Киевска Русия и откъсването й от Черна България.

Джилки бил принуден да бяга при заселилите се век по-рано в Средна Волга българи, където през 865 г. сложил началото на Волжко-Камска България. Нашествието на маджарите, печенегите и нарастващата мощ на Киевска Русия към средата на Х в. сложили край на Черна България.