Ако трябва с една дума да се резюмира "Флейтата на съня" на Венцеслав Константинов, тя е "щедрост". Преводачът, той е известен като такъв, е пределно щедър - с две неща. Това са негови литературни етюди върху немскоезични писатели, творби, мотиви, теми (изд. "Сиела"). Първото нещо е богатото съдържание. Етюдите са синтез на чудовищен обем информация. От тях може да се научи, че сюжетът "Вилхелм Тел" е със скандинавски корен, че Ерих Паул Ремарк сменя второто си име с майчиното Мария, че Елиас Канети дължи спасяването на българския си спомен лично на Исак Бабел... Не е ли интригуващо? Но по-важното е отвъд фактите - в проникновенията му - синтез на впечатляващ обем литературна мисъл.

Другото нещо: езикът. Нищо общо с днешния комплексарски, напомпан с неясни професионални жаргони език на литературоведите. Константиновият е езикът на щедрата мисъл.