|
наведе се леко,
камък зе, фърли и рече:
"Проклет да е Цеко!"
Иван Вазов, "Грамада"
----
Някой живее до морето, друг живее в столицата, трети търси извор на самочувствие във факта, че градът му е курорт. Четвърти се ласкае, че е избрал пътя на полуотшелничеството, и се е оттеглил в махаличка от 20 къщи.
А знаете ли какво е да живееш в градец с към 1000 жители? Който носи гръмкото име Грамада и който, във внезапен пристъп на гордост и себевглеждане, реши да празнува някаква комплексна годишнина?
Ами нещо достойно е. За усмивка, но и за уважение.
----
Северозападният край на родината прилича върху картата на завита нагоре опашка. Опашката, въпреки че се е навирила точно срещу Европа, се оказа и символ на изоставането в много отношения. Този край през последните трийсетина години роди форма на административен хумор - наричаха го "Северозападнала България." Тук демографските проблеми са катастрофални, а работещите предприятия - такава рядкост, че
стават предмет на митове и метафизично удивление,
нещо като Верблюда на покойния Йордан Радичков. Тук границите и чудесата са близо, а правдата и властта - далеко. Тук радиоприемниците и телевизорите по-лесно хващат сръбско и румънско, отколкото българско. Селата във Видинско например са с по един жител на две къщи. А самият Видин, в очакване на моста към Европа и благоденствието, отчасти се изнесе без мост по гастарбайтерски дестинации - главно към Италия и Испания.
Градецът Грамада е характерно селище за опашката на родината. Вазовата поема не е за него, но безусловно името му е било известно. Намира се на 30 км от Видин. Живее кротко и незабележимо, влиза доста рядко в новините с по някоя битова тупурдия. Няма стара крепост наблизо, няма пещера, няма Дунав, няма планина, няма море. И църква си няма даже, поне действаща. По-точно има една, ама е затворена; в нея местни роми си държат сламата. И град е отскоро - от трийсет години. Откакто е град, намаля с повече от 2000 жители.
Та точно тази Грамада, улисана в тежкото си битие и провинциалната си дрямка, изведнъж реши да каже нещо на страната. И обяви,
че ще чества няколко годишнини наведнъж -
525 години от основаването си, 125 години от указа на княз Батенберг, с който става община, и 30 години от обявяването й за град. За целта от ботевградското село Скравена, откъдето се смята, че са дошли първите заселници на Грамада, докараха 30-тонна скала. Владиката Дометиан я освети и тя зае достолепното си място пред общината - предполага се, за още поне пет века напред.
Докато се суетя на подстъпите към празника, в дома си ме кани Велко Башев. Той е сериозен и работлив гражданин, ловец и собственик на малка работилничка за регенериране на гуми. Съпругата му Иванка е медицинска сестра в местната детска градина, а двете му дъщери следват право. Велко би трябвало да е щастлив пенсионер след цели 45 години трудов стаж. Втората част на това съчетание е налице - Велко е пенсионер, но до съзерцателното щастие на пенсионера не му стигат неколкостотин евро месечно. 45-те години трудов стаж са му осигурили пенсия от 116 лева и 60 стотинки. Та той и сега работи здраво - гуми, градина, ниви, лозе, кошери. Докога? Докато може.
Както си седим под кожата на дива котка - личен ловен трофей, говорим за децата на градеца. Двете му дъщери в един глас викват,
че няма сила, която да ги задържи в Грамада
А съпругата му прави статистика на грамадските първокласници - те са 13, от които 12 - ромчета.
Този разговор, демографския, продължаваме по-късно в общината с кметицата Веса Микова и съпруга й Димитър Миков, бивш дългогодишен директор на МТС. Към тях се присъединяват вече побелели випускници от първия випуск на средното училище в града - "Христо Ботев".
- Циганин у сиромашко село не се сели! - категоричен е Миков по въпроса с демографския бум при ромите в последните години.
Кметицата Микова е раздвоена по ромския въпрос. От една страна - наши хора, повечето сиромаси. От друга, чакат на помощи или програмата "От социални помощи към заетост", но игнорират земята. А Грамада поне земя има в изобилие. 114 125 декара обработваема площ притежава общината, при това повечето земя е изключително плодородна. Намерили дори парцели за ромите, осигурили трактори и предложили на безимотните: "Вземете земя под аренда, ще я работите и ще плащате малки вноски на общината."
Но желаещите
се преброили на пръстите на едната ръка
Иначе ромите често закъсват финансово и напират в магазините за вересия или при кметицата за помощи. Преди в градеца е имало каучуков цех, цех за телефонни апарати, хлебозавод...Сега поминъкът е главно земята. Част от надеждите на Общинския съвет са свързани не с предстоящия Дунав-мост 2, а с евентуално ремонтиране на пътя Връшка чука - Грамада - Срацимир. Сега пътят от сръбската граница за София минава през Видин, което го удължава с 30 километра.
Според Димитър Миков демографски разцвет едва ли ще настъпи в родния му град някога. Питам го как гледа на бъдещето, все пак това му е родното място, целият му живот е минал тук.
Миков, за разлика от съпругата си - кметицата, не демонстрира сдържан оптимизъм или благообразна уклончивост. Според него Грамада ще намалява и ще изчезне като селище, както хиляди други подобни места в по-далечното бъдеще. Но няколко големи ферми с хиляди декари собственост ще процъфтяват един ден тук. Основание за подобно умозаключение му дават статистиките от много развитите страни - САЩ, Холандия, Дания.
3-5-7% от цялото население са достатъчни за свръхпродукция
в земеделски план, смята Миков. Останалите хора ще живеят по големите градове.
Вероятно е прав, но на събралите се наблизо "ученици", празнуващи 45-годишнината от завършването на гимназията, им е малко мъчно. Сега в училището има 137 деца. Почти хиляда са учели тук едно време. От близките села Бояново, Водна, Тошевци, Бранковци, Милчина лъка и Срацимир всяка сутрин по черните пътища прииждали огромни ученически групи. И всеки следобед - пак по същия път - обратно по селата. Десетина километра път, зиме и лете.
- Понякога, като решавахме колективно да се скатаем, си измисляхме номер - разказва д-р Бечев, сега жител на Габрово. - Наговаряхме се да кажем, че потокът между селата е придошъл след дъжда и не можем да го преминем. И се връщахме по къщите. Кой ще бие от родителите 3 километра, за да провери? Но го правехме рядко, защото, като се върнехме, веднага ни намираха работа -
я свинете, я шилетата, я сеното...
Цветан Костов, председател на Общинския съвет, опитва да създаде месопреработвателно предприятие в града, но засега нещата стигат до сложните игри между събирането на безбройните подписи и странната зависимост на тази колекция от дискретното хоноруване тук-там...
Излизаме под притъмнялото небе, вече цяло денонощие изливащо вода над решилия да празнува градец. Кметицата бърза да се похвали с трийсеттонния балван, докаран от Балкана при Скравена. Това е повод за малко история. Първите писмени сведения за Грамада са във "Видински санджак" - сборник с документи за областта. Грамада е заселена след рухването на укрепеното селище Грамаде под турските набези през 1479 г. Грамаде се е намирало в Ботевградския край и част от жителите му по-късно създават с. Скравена, а друга част се отправят по-далече и основават днешна Грамада.
Миков обяснява как е избран камъкът - нарочно е такъв,
че да няма нито една права страна
Като характера на грамадчани - шегува се той с чепатия нрав на съгражданите си, всъщност една бродеща и леко кокетна представа за собствения характер у всички българи, пък и у всички хора по света.
Дали като памет от късното падане на Грамаде (почти 100 години след столиците) под турско робство, но и Грамада се бунтувала сериозно. Известното видинско въстание от 1850 г. имало за предводител и грамадчанина Петко Маринов (Паша Петко), зачетен по-късно от съселяните си с паметна плоча и чешма. По време на Съединението и войните жителите на Грамада дават почти 100 души убити - сериозна цифра, като се има предвид големината на селището.
- А откъм църква - не е ли срамота град без църква? - питам кметицата.
Жената е пълна с желание да я ремонтира, но факт е, че религиозният патос тук често
се разбива о ироничния манталитет на населението
Голяма радост създал гостуващият кмет на Скравена, който се обърнал към Видинския митрополит с неканоничното:
- Уважаеми господин Владика!
Видинският митрополит осветил камъка. Но каменоделци "ожулили" с 350 лева общината за надписа.
- Ама он (дедо Владика) взе малко да се дърви - абе, ше ви го осветим, ама баре едно кръстче да турите...Що да не турим, турихме - смее се Миков.
Майтапът си е майтап, а към падналите по фронтовете отношението е уважително. Докато позират около камъка, кметицата и съпругът й продължават на исторически теми.
- Никой не е отишъл на фронта доброзорлем, ама всеки е умрел за България, нали? - сериозно ме пита накрая Миков.
Какво да му кажа, прав е. За геройство има доброзорлем мераклии, за смърт - не.
Смятат да изпишат всичките имена на един скромен паметник скоро. Може и само няколко фермери да четат това след време, но земята ще си е все тук, нали.
А земята вече привлича купувачи.
Още върви на смешни цени - 40-60-80-100 лева за декар,
но има собственици с по няколко хиляди декара. Голяма фирма, зад която вероятно стоят чужденци, вече е изкупила над 7000 декара грамадска земя.
По-бедните грамадчани, притиснати кой от старост, кой от нужда, продават.
С един такъв, продал нивите си, за да вземе някой лев - местния поет Ваньо Стойков, си говорим по-късно на панаира.
Ваньо, вече към 50-те, продал земята, както ми обяснява, за да си прибере детето от Родилното. И да плати масрафа после. Взел млада жена наскоро, на 25 г., и има син - Цветомир, на година и половина. За разлика от музите парите го посещават рядко и не се заседяват край него. Самият поет се прехранва със зидаро-мазачество. Автор е на десетина книжки, повечето самиздатски, и е редовен рецитатор по всички градски празници. Работил е като строител в Русия, понякога му се случва институции с нелирическа нагласа, като полиция и прокуратура, да го дърпат с разни скучни призовки за това-онова, но Ваньо ги
игнорира от висотата на духа си
През 79-а обаче не успял да ги изигнорира съвсем и лежал една година във Врачанския затвор.
- За какво, поете? - питам го аз и надигам бирата, докато той се опитва с кюфтета и две вилици да ми изиграе танца с хлебчетата на Чарли Чаплин.
- Мислех да мина границата и ме уловиха - признава. - Ама аз даже не знаех дали искам да я мина и изобщо не я знаех къде е.
Поглежда ме с тъмен и проникновен взор, докато си мисля, че известна неяснота винаги е полезна в изкуството. После вади книжката "Изгребване на плача". Чета "Хищни нощи".
Хищни нощи, въздухът е скълцан,
душата ми - разстроена китара,
но жив съм още, че със зъби
скърцам
и пия седем бири на пазара.
Аз се съдържам в тези седем бири
и се молете да не ви досаждам,
но ако сами си търсите сеира,
викнете по една и ще ви кажа.
Хищни нощи, въздухът е скълцан,
но жив съм още и със зъби
скърцам...
Викам по бира на поета и себе си, за да не скърцат неща и зъби.
Призовкарите не го безпокоят откъм дълбинна същност на душата, макар че все актуализират набезите си - нещо там липсвало, от една работилница, дочувам аз...
Той махва с ръка. Всемирната досада все гледа да улови поета в лепкавите си бюрократични мрежи.
Какво - със затвор ли ще уплашиш поета? Ресто, не струва.
Във Врачанския затвор Ваньо дори понаправил парици навремето. Събота и неделя се борел с турците, на вързано, и ги надвивал. Показва впечатляващ бицепс. Тренирал е джудо, самбо, борба и гимнастика.
- Защо? - питам аз, изхождайки от сладникавата представа, че поетът повече тренира въображението си.
- Като момче видях, че съм слаб, дребен - довери ми поетът. - И прецених, че ще ми вземат лесно гаджето, ако съм такъв! Та направих перки.
После се разговаряме за общество, нрави и богатство. Ваньо
има концепция за общественото осиромашаване,
която ми описва образно:
- Казанът беше голям при социализма, имаше по някоя троха и за нас. Така, с лъжичката, открая, можеше да се понакусаш! Ама сега черпакът дращи по дъното, нема! Нема за нас!
И той не мисли бъдещето си в Грамада. Ще се пилее нанякъде - я по София, а по чужбина.
На София й харесва размаха, макар че е голяма хищница. Веднъж подпийнал и налетял на мургава проститутка пред ЦУМ. Тя пазарила услугата за 5 лева, после вдигнала мизата на 20, а накрая тайно му измъкнала всичките 50. Ваньо обаче не се смята излъган, написал по случая творба:
- Обра ме, ама си викам - ти ми взе парите, ама аз пък си направих поемата!
Един вид, кесаревото-кесарю, куртизанкиното-куртизанкину, а той я препарирал и забол завинаги в изкуството.
Мъстта на артиста, мисля аз, докато Ваньо привършва на по-минорна нота:
- Къде да го изхвърлиш тоя живот,
не е капачка от бира, не е боклук
На крака ни е дошъл тука, в Грамада ми е дошъл на крака, ще го живееш, къде ще ходиш...
Близо до нас ковачът Борис Маринов от Видин продава подкови и капани, собствено производство. Горд е с налбантския си занаят, от деда си го пази. Ама не върви алъш-веришът, беден народът. Хвали се, че е правил ей толкова голеееема манара (брадва, бел.а.), за един театър в София, а сега го канели за официален налбантин пред туристи в "Баба Вида", на заплата. Показва ми голяма клюса (капан, бел.а.) - за вълк или куче. Показва ми и по-малка:
- Тая става за плъх, за мачка...
- Че защо ми е да ловя с клюса мачка? - недоумявам аз.
- Па може да ти се доще...Знам ли - разсъждава Маринов.
Клиентът е човек непредсказуем, вярно.
Таман мисля да го питам нещо засукано, например има ли клюса за човеци, и ми хрумва, че животът е нашата клюса.
Понеже тази клюса ти идва на крака, се привързваш към нея с времето. И си я заобичваш, независимо дали се казва Видин, или Белград, или Поморие, или Грамада.
Оня, проклетият Цеко, отдавна е само в литуратурата, а Грамада си стои, и годишнини чества.
|
|
|
|
|
|
|
