|
- Роден съм през 1930 г. в софийското село Железница - в бедно семейство. Родителите ми бяха вярващи. Всички ходехме редовно на църква. В моето ранно детство, по времето на цар Борис III, вярата беше силна, на голяма почит в България, а църквата развиваше голяма дейност между хората.
В училище обичах най-много като предмет вероучението. Още на 16 г. прочетох Библията. Като изкарах казарма, почнах работа, ожених се, родиха ми се две деца. Но въпреки житейските превратности не спрях да се занимавам с богословие и църковно пеене. Посещавах лекции в Семинарията и в Богословската академия. Бях между духовни хора, в духовна среда.
- Вие ставате свещеник около 1980 г., когато сте на 50 г. Дотогава каква професия упражнявахте?
- Работил съм и земеделие, и в строителството, бях и в чужбина - в казармата изкарах професионални шофьорски курсове и станах тираджия. Пътувал съм много и в Европа, и в Азия.
------------
Движех се по опасни пътища. В Анадола беше много страшно, там беше като на война; фронт в мирно време - все катастрофи, пострадали хора. С вярата минавах между трупове, но оцелях - знаех, че не съм сам, че с мен е Бог.
------------
Много хора, мои колеги, пострадаха. Аз се молех едно - жив да се върна. И се прибрах жив.
- Как решихте да станете свещеник?
- В този храм - "Св. Георги" в "Дървеница", пея на клира още от 1960 г. Тъй че от гледна точка на богослужението бях подготвен за свещеник, защото съм бил дългогодишен църковен певец. Почнаха отрано да ме канят да стана свещеник, още към 1965-1970 г. Но аз отлагах, защото не бях готов духовно. Към 1980 г. пак ме повикаха. И аз вече се съгласих. Като станах свещеник, пак тук, в същия храм, ме назначиха да служа. В предприятието, където работех, бях на почит. Много ги изненада, когато станах свещеник на 50 г. Някои бяха разочаровани, но други казаха: радваме се, че между нас е имало такъв човек. По-късно мнозина от бившите ми колеги тъкмо при мен дойдоха да се кръстят. И ето с Божията помощ вече 25 години служа тук. Това ще рече, че вече близо половин век животът ми е свързан с този храм. За мен няма трудности в моята дейност, защото обичам църквата от малък.
- В семейството ви как се отнасят към пастирските ви задължения?
- Имам син и дъщеря. Децата ми работят, дъщеря ми се задоми, участва в църковния хор. Синът все още не е женен. Когато ги повикам в църквата, помагат всички - и синът, и дъщерята, и зетят, и внукът. Според възможностите си. Не лъжат, не крадат, не чувам лошо за тях. Жена ми също помага в църквата. И правнуче вече имам. Доживях дълголетие в доволство от семейството. Дотук е така. А как ще продължи, Бог знае.
- Вие превърнахте тази малка църква в образцов духовен център. Как успяхте, какви трудности срещахте?
- Църквата, предполага се, е построена някъде около 1871-1872 г., когато България получава духовната си независимост. Била е църква на едно малко тогава селище, на с. Дървеница. А в момента е духовен център почти на цяла "Младост".
Висшите духовници ме познаваха - и мен, и семейството ми.
-----------
Когато станах свещеник, казаха: този човек го познаваме. Той може да промени църквата в "Дървеница", да я преустрои и да й вдъхне живот. Стремежът да направя нещо за енорията беше много силен в мен. Устройството на църквата започнахме през 1983-1985 г.
------------
- първо направихме оградата, канализацията и строежа на новото крило. Пари нямаше, но хората започнаха да помагат. Даже и в онова атеистично време хората имаха вяра. Всяка човешка душа, малко или много, по природа е християнка. Включиха се и някои държавни организации. Едни гледат външните интереси, но други държат и на духовното. Убедих се, че такива хора има много. Ще дам пример: по време на строителството през 1985 г. отидох в едно голямо предприятие, което даваше строителни материали. Една жена от колектива ми каза - няма да ходиш при заместниците за материали, а право при главния директор. Той, като дойде, пита: "Какво търси този отец?" Викат: "Строителни материали за храм." "Един храм между толкова блокове - може да го построим!", каза директорът. Ето така Бог устрои нещата. Този човек, Николов се казваше, се отзова и много ми помогна още в онова време. След 1995 г. се захванахме с пълен ремонт и разширение на храма. Сменихме изцяло мазилката, реставрирахме го и отвън, и отвътре. Направихме и новия параклис. Сетне изписахме храма. Хората се отзоваха масово, плащаха за изографисването на отделните евангелски сцени, дадоха икони. Така с Божията помощ свършихме всичко, изписахме храма.
- Има критици, които упрекват православната църква в липса на социална дейност...
- То е въпрос на инициатива. Как стана при нас? Тъкмо свършихме ремонта и дойдоха голямата криза и бедността.
-----------
Един ресторант предложи да готви храна, а пък ние да я раздаваме на бедните. Първоначално в общината имаха такава идея, но не успяха да се справят. Ресторантът ни даваше по три казана храна. Дойдоха много гладни, самотни, бедни хора. ------------
Видях обаче, че храната не достига, и реших да организирам кухня. Ремонтирахме една пристройка и тя стана кухня за бедните. Почнахме да варим и ние манджа за тях. И хляб купуваме - от доходите на храма, от дарения, от свещи, каквото ни остане, с разрешение от митрополията, разбира се. Сега всеки четвъртък раздаваме храна. Посещават ни около 120-150 човека. Това нещо го правим от 4 години.
- Не изнемогвате ли при тази огромна енория - та вие обгрижвате духовно почти цяла "Младост"?
- И това ще се оправи. Скоро в "Младост" ще имаме нови църкви. Доскоро имаше пречки, разногласия, но пътят сега се очисти. Това ни крепи. В момента има готов проект да направим храм в "Младост 1" - там, където някога е имало параклис. Ще се казва "Св. Спас" или "Възнесение Господне".
- Как ще обясните простичко необходимостта от вяра?
- Ако погледнем историята, ще видим, че когато народът държи на вярата си и я преумножава, той успява. Да вземем века на покръстването. Преди цар Борис да покръсти България, тя е била в криза.
------------
Когато народът приел християнската вяра, Бог дал на България да преживее Златния век. По-късно вярата замира и България пада под робство. Когато вярата отпадне, и държавата изчезва. Когато изстрадалият народ се обръща пак към Бога, и държавата се съвзема.
-------------
Трябва да проумеем, че ако духовното е във възход, и материалното ще дойде. Твърдо вярвам, че тук ще има добър живот. България наистина отива нагоре.
- Вярващи ли са съвременните хора, какви са наблюденията ви?
- Преди, при атеизма, ни притесняваха за вярата. Сега вярата е свободна и храмовете са пълни. Наистина много от хората не знаят в подробности вярата, но щом идват в храма, това е на добро. Народът ни спазва големите християнски празници - идват на Цветница, на Богородица, на Никулден, на Великден особено идват с хиляди през нощта. По-късно някои от тях започват да се интересуват активно от християнския живот. Към църквата между другото имаме и неделно училище, където идват да изнасят лекции богослови и който желае, може да го посещава. И доста миряни - и млади, и стари, вече идват. Църквата учи на добродетели. Без нея хората се лишават духовно. Да повторя, големите празници се посещават от много хора. Това ми дава спокойствието, че духовният стремеж, вярата, не се свършва и няма да се свърши в хората.
- А какво ще кажете на невярващите, на убедените атеисти?
- Какво да кажа на невярващите? Съвременният човек живее трудно и е подложен на голямо психическо натоварване. Това нерядко го довежда до тежки вътрешни кризи. Ще споделя скромния си пастирски опит - молитвата и постът наистина обновяват човека. Невярващият нека да дойде в църквата, да се поинтересува от живота на вярващите. На тия без вяра ще кажа: нека да живеят според Божиите заповеди. Когато делата са добри, те рано или късно ще доведат до вярата. Защото никой не може да смеси доброто и злото да тръгнат заедно. Доброто извежда до вярата. Злото - там, където има скърцане на зъби.
- Как се отрази десетгодишният разкол на църковния живот?
- В началото на новото време, известно е, като че ли някаква сила раздели църквата на две. Това разделяне силно повлия на църквата. Питах един от епископите: защо отпадна дисциплината? Защото, казва, ако затягаме много дисциплината на нашите свещеници, те се заканват да бягат в другия синод. Когато има такова положение, не може да има ред, не може да има дисциплина, не може да има изисквания. Когато църквата се разделя, по-неукрепналите свещенослужители застават на кръстопът и се разколебават.
--------------
А такава институция като църквата не трябва да се дели, тя е национална институция. През последните години имаше хора, които казваха: "Какво ни поучавате, като вие самите сте се разделили на две и воювате помежду си?" Така църквата загуби част от авторитета си.
--------------
Но сега вече има закон, който за църквата и за България е голямо постижение.
- Има ли чудеса и в днешно време? Вие самият може ли да споделите нещо в това отношение?
- Дали съм имал такива случаи? Има отделни моменти, които не искам да изтъквам. Но ето целият ми живот, особено устройството на църквата тук, според мен е истинско чудо - без Божията благодат не бих направил нищо. Сещам се и друго. По време на войната брат ми беше войник. Майка ми се молеше: "Господи, нека се върне ранен, но да се върне жив." Раниха го на фронта, но се върна жив.
