"Той просто си ни измисля!", протестира едно от децата на Гюнтер Грас в "Старата камера". Те са 8 от еди колко си жени, внуците му са 16. Това трябва да се води автобиографичен роман (изд. "Атлантис"). В него Грас събира около една и друга маса на едно и друго място децата си и те си спомнят пред микрофон. Предимно за него, но и за жените му и особено за фотографката Мария. Която се подвизава почти като член от семейството и ги снима непрекъснато. Със стара камера.

Грас, след като е показал какво може с изреченията и със света, показва какво може с изреченията и със себе си. Може много. Може да се иронизира, да се карикатури, може дискретно да се гордее с децата си. Може да прекарва живота пред старата камера на Мария, която камера може да работи като пророк и като машина на времето, да вижда невидимото с просто око и да показва винаги истината, а тя е по-често от предполагаемото невидима. Тук е интимният свят на писателя и неумението му да го изолира от света. Оттам е характерният му жизнен нерв. Детайлите стоят като рисунки едновременно на Георг Грос и Макс Ернст - потопени в типично немското жестоко въображение. Пример: клането на живи змиорки върху кухненската дъска.

Грас може да разказва с гласовете на няколко от децата си едновременно, без да обявява кой кой е, да започва изреченията от някъде и да ги свършва някъде - в автентична разговорност. Словесен поток, в който би катастрофирал начеващ преводач, не и Любомир Илиев. Който през изтеклата година пусна шедьовъра "Човекът без качества" на Роберт Музил. Още едно важно "който": който роман не беше забелязан от медиите. И нещо маловажно: които медии забелязаха твърде възторжено Айн Ранд. Маловажно, защото е изява на претенциозен примитив. Преди половин век Ранд била приемана възторжено от медиите в Щатите. Никога никои медии не са се възторгвали от Музил. Възторгването от Музил е от друг характер.

Но сега четем Грас. Неговият роман не е за масово възторгване. Така удоволствието е интимно, каквото е собствено четенето.