Твърди се, че най-високият стол в държавата е този на парламентарния председател. Понеже страната била парламентарна република, та затова. Пусна я в обращение тази версия именно един такъв председател, комуто полицаят на входа на телевизията бе пропуснал да отдаде почести като за държавен глава. Започна комично, после стана грубо и неадекватно. Друг председател от стълбите на Народното събрание нахока протестиращи срещу мизерията си ...

В последното десетилетие от обозримото ми писателско минало все по-често си спомням една снимка, която, по проклетия си навик да пропускам или губя, напразно опитвам да намеря и да я представя на родолюбивия читател. Тя се появи в столичен вестник във времето на митингите, на трескавото сплотяване около лумналата в народа мечта за демокрация, на простодушните демонстрации за принадлежност към бъдещето, които хората изразяваха, обзети ...

Докато се взирахме в екраните и във вестникарските страници, за да вникнем и веднъж завинаги да запаметим защо в страната няма и помен от корупция, в една столична болница се разигра христоматиен епизод от българското здравеопазване.

Известният на източните квартали неуморен бонвиван и донжуан Кръстан П. получил странно замайване при ставане от масата със сутрешното кафе. Нозете му омекнали, ръката му изтръпнала. Повърнал, с извинение. ...

Намерих този текст под пакет машинописна хартия в дъното на шкафа. Някога, в първата позорна и гладна криза, в писателския съюз изневиделица пристигна помощ от австрийски литератори. Късметлии между нас получиха торбичка с хартия, кафе и пачка индиго. Пий кафе и пиши! Хартията беше японска, с водни знаци, дожаля ми да я използвам за дописки, оставих я за особени случаи, за "представителни нужди". Такива поводи просто не се явиха и тя остана ...

"Татко - пита детето, - това на дървото сини сливи ли са?"

"Да - отговаря бащата, - сини сливи, синко."

"Тогава защо са червени?" - продължава разпитът.

"Защото са зелени!" - тросва се родителят.

Преживял съм тази невинна хумореска с две поколения деца в семейството. Забавна е повече за възрастните, отколкото за тях. Малките го схващат веднага: червени, защото са зелени. Големите, уж наясно, почват със страшна сила да се чудят: откъде-накъде ...

За да не се замисляме, когато се отричаме от миналото си, ние сякаш сме автоматизирали този безрадостен акт и рядко се обръщаме назад. Дали пък за да не се натъжаваме при спомена за онова, което сме загърбили? Защото в забравата, като в крипта, може да се открият незаслужено отритнатите дела и достижения на предците, блясъците на нашето българско Някога и на нашето българско Вчера. Не съм убеден, че не можем да намерим там пример и подтик, ...

Сигурен бях, че имам почти готов коледен разказ. Откакто съм в "Нерви и утехи", свикнах с този "жанр" (май не е точно жанр, но нищо) и драговолно изпълнявам коледния си дълг. Понякога, като се натъкна в друго време на добра, човечна и окриляща история, внимателно си я отделям за броя преди Рождество. Случва се междувременно да я забравя, напрягам се да я уловя отново, после тя пак се връща и винаги навреме, за да сваря да я разкажа, както съм го намислил. ...

Едно размишление ме изненадва доста често в последно време - трудно ми е да определя дали ме застига, или ме пресреща. Изненадва ме, защото този неизбежен, а и вълнуващ за всеки артист въпрос ме е посещавал през целия ми път, но никога като стихотворение. Имал съм го в мисълта си неведнъж, не толкова чак драматичен, но винаги неизтощимо любопитен. Никога не съм се застоявал при него, инстинктът ми подсказваше, че едно задълбаване в това може ...

Тази история ми е разказвана от стария (още тогава) криминалист Ж.П. Говорехме си колко лесно и нехайно на един човек могат да бъдат отнети невиновността и свободата. По-късно я засичах в печата, където се предаваше като куриоз от криминалните разследвания отвъд океана. Руснаците по време на перестройката я разказваха разточително, почти сладострастно - може би за да компенсират тогавашното си бурно увлечение по Америка. Мярна ми се и в ...

Почти известна поетеса се оплаквала от мен. Не, май не се оплакала, а само била притеснена. В едно жури съм казал решителна дума за нейната книга и така тя се изкачила на върха. (В класирането, не в поезията въобще, но и това е нещо, нали?...) Не мога да преценя каква е новината, но щом ме намери - а и сравнително бързо! - трябва да е лоша.

Какво е притеснението на авторката проумях след известен размисъл и откъслечни коментари в обществото. Оказва ...

Можеше да пропуснем този инцидент в парламента, забъркан от тогавашния му председател. "Нерви и утехи" все по-рядко се спира върху злободневието в заобикалящата ни политическа менажерия: скандалите и куриозите в нея са тъй изобилни, че не би останало време да се насочим към събития и стойности от истинския ни живот. Но там се състоя нещо толкова сериозно и конфузно, че ще трябва да се взрем и в него. При наглед невинна за стила в българския ...

Упрекват ме, че колонките ми не са никак поучителни и аз щастливо се съгласявам с това. Поучителните текстове не са моята страст, отегчават ме и ме дразнят. "Нерви и утехи" е място за споделяне, не за поуки. Не е зле в писменото слово да се открива зрънце мъдрост, но мъдрост и поука не са едно и също нещо. Поуката трябва да се търси в живота - дори такъв, какъвто ни се падна днес. А тук ще ви напиша нещо за книгите и за някои странности на тяхната ...

В памет на Д. Б.



Веднъж с възхитителния провинциален адвокат Д. се засякохме в подлеза пред университета. Познанството ни бе старо, предпазливо и донякъде тържествено. Във времето, когато се занимавах с позабравените днес "частни случаи", той бе млад прокурор в общинско градче и неведнъж осъмвахме над заплетени съдебни истории. Импонираше ми неговото търпеливо, едва ли не церемониално (не знам как другояче да го нарека) отношение ...

Две дами на слънчева маса до прозореца разглеждат снимки в мобилен телефон. Опитвам да мина ловко в невидимата за тях част на салона, но засмяната барманка ми подвиква по име: имало оставен някакъв плик за мен. Аз едва я чувам в монотонния шум на сладкарницата, но г-жа М. ясно засича повикването: модерните слухови апарати регистрират всичко в звуковата среда. Виждам я как тежко извърта тялото си към мен, въобразявам си, че чувам скриптенето ...

Към връзката с читателя през целия си живот съм се отнасял някак двусмислено и с присъщата ми извинителна небрежност. Принципно и осъзнато не отговарям на читателски писма, не се въвличам в изясняване на теми и обстоятелства, които веднъж съм написал и написаното съм отпечатал. В миналото това освен всичко останало бе и твърде трудоемко - помествах публицистиката си във вестници и списания, излизащи в немислими за днешната преса тиражи, ...

Някъде в написаното слово непрекъснато откриваме ръководни знаци за живота. Почти всичко, с което ще се сблъскаме и с което ще се борим като слепци, вече се е случвало, разиграло се е, приключило е, ако ни се предлага като на начинаещи, е само заради това, че не сме отгърнали страниците, където са и резултатите, и поуките от подобни случки. Можем да си въобразяваме, че ако познавахме добре световното книжовно наследство, историята на човечеството ...

По някаква случайност не пропуснах дъжда. Прозорецът беше отворен и на разсъмване го усетих да тупти по листата отвън. Едва по-късно, когато необичаен хлад се разходи из стаите, осъзнах, че това е точно той: "дъжда, последния на лятото и първия на есента". Не членувам както трябва, защото това е цитат от стихотворение, а в поезията, както знаете, волностите са позволени. И то каква поезия! Този дъжд, вънуващо първи и последен, вали в душите на ...

МАГАЗИН ЗА ВЪПРОСИ

Приятелят ми Малчо респектира с мъдрия си подход към действителността. Първо размисля, претегля и най-шокиращия факт или събитие и чак тогава включва емоциите - ако си заслужава. Не е човек безчувствен, просто иска да е справедлив. И успява. Прекара живота си като дипломатически служител, с години се губеше из Скандинавието, сега понякога слиза от скромната си наследствена къща в Драгалевци и ми определя среща в сладкарницата ...

Лазар Богомилов се е завърнал от тазгодишното си "късно" море и мрачен изтърпява суетнята около кафенето. Двете цветарници предлагат срещу заплащане цветя за първия учебен ден и семействата се зареждат с букети за събитието. Лазар е обърнал гръб на оживлението и кисел жуми срещу слънцето. Има места под чадърите, но той игнорира сянката - свикнал е на жега и й се наслаждава. По нашему - препича се. Но е без настроение, направо сърдит. Знам ...

Преди десетина години старият инженер Д.Д. стъписа сина си професор Вл.Д. с необикновено желание. Обсъждахме го тогава в приятелския кръг и никой не го подкрепи, макар и на думи. Дядото бе поискал да се отстранят старите мебели от апартамента и да се купят нови. Обяснението бе сложно, но и категорично. Да не го разстройва предстоящата раздяла с цялата обстановка и с отделните вещи, сред които бе протекъл животът му. Тоест да му бъде по-лесно ...