Във фоайето на голямата болница някогашният наперен и плещест майор Сотиров изглеждаше равнодушен и самотен. Влязохме в сладкарничката да ударим по едно, той - без кофеин. Гледах го, докато с треперещи пръсти разкъсваше пакетчето захар и го тръскаше в чашата, и се мъчех да изчисля за колко години делникът го бе превърнал в човека, който седеше пред мен. Бях го познавал в различно време от живота му и го помнех винаги твърд, винаги овладян ...

Житейският опит е нещо като депо на досадата. Пълен е с втръснали познания, с повторения, от които паметта не може да се отърве, с безпогрешни предсказания. В житейския опит няма изненади, освен изненадата, че всичко се повтаря - каквото сме си го знаели отпреди. Не че животът не ни е дал доказателства, че ще го прави, а именно защото сме си повтаряли - не, този път не!

Уж историята практикувала това, повторението, но всеки път като фарс...

В ...

Не сме се срещали, читателю, от края на света. Онзи, който не дойде, а само отмина. Би било любопитно вече да сме в един нов, различен свят. Свят, който да се е сменил от само себе си, без ние да сме си мръднали пръста да го направим друг. Не че сме имали някакви намерения за това, но дори теоретичната възможност не забелязах да бе регистрирана във вялата общо взето активност по въпроса сред медиите и в електронното пространство. Може би понеже ...

Ето я и година от смъртта на Чони Чонев. Предишните поколения казваха "изтърколи се". Един евфемизъм за онова, което става с нас. Защото не се е търкулнала само годината, а и всичко в нея, ние също. А нищо не се "търкаля" към високото, нали? Колкото до Чони - вярвам, че той е именно някъде високо, където кой знае защо сме решили, че са онези, които са ни напуснали. (Е, казва ли ти някой, добре е все пак, че си го мислим.) И оттам ни гледа, може би ни ...

С годините Тадж Махал заема все повече място в пейзажа на живота ми, мраморните му кълба и копия израстват все по-високо в небето, върволицата на човечеството, което тече през него, става все по-многобройна и безшумна. Би било озадачаващо, ако не се връщах понякога към спомена за него. Но аз се връщам - нерядко дори драматично. Няма да припомням тези няколко завръщания, във всяко от тях имаше смисъл и поука, но и днешното ни е предостатъчно.

Докато, ...

Притежавах един часовник, който приковаваше очите на всички. Притежавах го нито дълго, нито кратко, но когато спря, часовникарят каза, че бил от "еднократните" - не може да се поправи. Еднократен - това за машинка, която мери времето, звучи много неопределено. Нито е за един час, нито е за един ден. Колко тогава трае един негов "крат"? Вероятно човекът е имал предвид, че тези часовници имат само по един живот - не може да се добави още време в тях, ...

Бил съм написал (или казал?), че българските пенсионери гарантирано отиват в рая. Понеже тук възрастните изкупват греховете си още на земята.

Това прочетох в интернет. Може и наистина да съм го написал (казал). Ако е така, тогава то е един от редките (при мен) примери на неудържим позитивизъм, каквито впрочем са изискванията днес. Даже има приносен характер: дотук позитивизмът се разпростираше върху живота, а при мен - вече и отвъд.

Досега ...

Разбрахме, че радиото в автомобила на Павката кой знае как е застанало на честотата на "Хоризонт", когато от него потече бюлетинът за нивото на река Дунав в сантиметри. От изненада за едното чудо щях да сляза в движение. Не бях го чувал този бюлетин от десетилетия и дори като го слушах, пак не вярвах, че още съществува. Звучеше все така тържествено, равнодушно и, кой знае защо, някак тоталитарно. Българското радио по едно време здравата го чистиха ...

Веднъж учителят ми от началното училище Доньо Дянков ни строи в колона по двама и ни поведе на извънкласно занимание някъде в района на чешмата Балаклия. Обектът бе строежът на новата къща на известния д-р М. Там щяхме да изслушаме някакъв урок за механизмите и механизацията и да видим в действие най-разпространения между тях - обикновената строителна макара. Къщата на доктора бе предвидена на три етажа, нещо рядко за Плевен от онези години, ...

Отегчението е също вид стрес, твърдят запознати. Но кой знае защо, не било мотив за промяна. И не пораждало идеи за разнообразие. Което би било някакъв изход от национален мащаб. Защото каквато и да е промяна - тук и сега - би се оказала освежаваща. Но енергиите на отегчението никога не влизат в употреба. И това е много важна причина за оцеляването на вождове и режими.

Натрупването на повторения превръща човешкия живот в нескончаемо "дежавю". ...

Таксито пристигна, преди да сваля телефона от ухото си. "Дойде ли Момчил?" - попита гласът в слушалката, вероятно бе чул клаксона. - Минете да оставите телевизора и се качвайте." Потеглихме светкавично и не сварих да заключа. Забравих. Няма в градчето дръзки крадци, както почти навсякъде ги има, но през целия следобед щях да мисля за това. Всъщност това "оставяне" на телевизора също ме изнервяше: за по-сигурно човекът, при когото отивах, даваше ...

С Райна, сестрата на Николай П., се сблъсках пред гишето за билети на плевенската автогара. Беше един от редките случаи, когато веднага и без колебание познах някого след толкова години. Помогна, разбира се, и това, че тя първа ме видя: "Не може да бъде! Знаех си, че си жив!"

Беше спретната и свежа, много внимателно докосвана от времето. Изглеждаше като да си е дъщеря. Доколкото знам, имаше момчета. Момченца бяха, когато ме навестяваше в редакцията ...

Един господин по телевизията притеснително и все пак някак тържествено обяви, че тази година не е ябълкова и този плод през зимата ще го купуваме скъпо и прескъпо. Опитах се да го изкоментирам със зарзаватчията Траян, но той се изсмя: "Сигурно неговите градини не са родили - рече. - Нашите ябълки идват от чужбина. Там не знаят ялова година." И посочи към детската площадка: "Я глей там, няма обиране, братче."

В края на площадката, забравена ...

Една статия, която споменахме миналия петък, "За културната криза у нас" от професор Петър Мутафчиев, отпечатана преди 77 години в сп. "Просвета", подканя да качим на сцената проблема за интелектуалната достатъчност на управлението в страната, за степента на образованост, за общата и специална култура на онези, които избираме да ни водят или да ни... закопаят. В статията, ако си спомняте, се изтъкваше "маса от полуобразовани хора... във всички ...

"Политици" от разни степени и величини ние винаги сме имали в изобилие, дори много повече, отколкото това е естествено и нужно за един народ като нашия. На политиката у нас винаги се е гледало като на най-лесното и най-достъпното от всички занятия. Затова и полуинтелигентът намери в нея най-благодатното измежду всички поприща. И тъкмо тази е причината, загдето тук бе тъй пълна липсата на творчески умове и загдето обикновеният политически ...

В трамвая гражданин досажда на милиционер:

- Искаш ли да ти кажа един виц?

- Какъв виц бе, не виждаш ли, че съм милиционер?

- Нищо - рекъл гражданинът, - аз ще ти го кажа два пъти...

Какъв ще да е бил този толкова хубав виц, че човекът нямал търпение да го разкаже някому, та ако ще и да е милиционер, ние не знаем. Жалко, защото един такъв, свеж и пиперлия, би ни дошъл добре. Днес добри вицове няма, а когато има, по-възрастните си спомнят, ...

Книгата "Родови хроники" от Никола Ферманджиев е изчезнала от дома ми. Беше с автограф от автора и поради това отделена при останалите надписани книги. (Вероятно се е изгубила още навремето, иначе защо още тогава съм се снабдил с второто издание от 1977 година?) Няма я и другата му знаменита книга "Ботевите четници разказват". Не познавам лично никой друг писател, който така майсторски да разлиства миналото - не миналото въобще, а само запазените ...

Ради П. е човек на перото и имам подозрения, че всеки ден заляга над словото. Рядко споделя с какво се занимава, а още по-рядко, през десетилетие, ако не и повече, издава по някое книжле. Никога не подарява, дава ми да го чета и ловко и взискателно ме препитва какво съм запомнил и схванал. Темите му са, както сам се изразява, "обществено-исторически", обича да чопли и да обръща откъм хастара вече установени и улегнали тези и да доказва тяхната ...

След кампанията за предимство на пешеходеца върху зебрата и повишаването на глобите замислен столичанин, унесен в грижите си, неволно спрял пред прясно нашарена пешеходна пътека. Било в китен краен квартал, посред лято, та нямало много коли, а и човекът май не отивал никъде, стоял на тротоара, забравил за света около себе си. Така не чул и клаксона, с който някакъв шофьор нервно го уведомил, че му прави път да премине. Останал все така в своите ...

В едно малко балканско градче неотдавна се разигра твърде любопитна драма. В литературата такива сюжети - защо се карат родове и фамилии и какво произтича от това - се срещат изобилно, класиката ги предлага в различни варианти, някои от тях отдавна са станали христоматийни. (Само Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза на колко поколения са били за разтуха!) В "Нерви и утехи" нямаме амбицията за принос към темата, но пък историйката, като разбута ...