"Убиване на времето" е един от най-несъстоятелните изрази в нашия всекидневен говор. Вкарал го някой, без да знае какво прави, и така си е останал. Закрепил се е. Не можеш да го изчегърташ. "Да убием два-три часа", "да убием вечерта": това са все наши самонадеяни, въздухарски приказки, в които не вникваме - може би с основание. Защото времето е безсмъртно, никой не може да го убие. И защото времето нас убива, а не обратното. Не искам никого да поучавам, ...

Попадна ми провинциален вестник от края на миналата година. Очерк за местен дълголетник, щастливо закръглил един век. Обичайните подробности, тайните на дългия живот, възхвала на трудолюбието, на въздържанието и позитивното мислене. Разпознах стареца на снимката - бащата на съученика ми Карамфил. Снимката не беше на столетник, очевидно човекът бе суетен, дал бе стара фотография. Може би така щеше да изглежда Карамфил като възрастен, ...

Десетилетия нехайно оставям времето да отмива паметта - любопитен съм какво ще остане на нейното несигурно дъно. Нямам дневници, не подреждам писма, не събирам изрезки от вестници. Като стане дума за архив, само свивам неопределено рамене. Имам, разбира се, достатъчно свидетелства и знаци за събитията и познанствата, през които съм прекрачил, но те са от друг характер и изглеждат твърде различно от архив. Това мое нехайство неведнъж е подлъгвало ...

На един войник му дали отпуск да види семейството си на село...

Така започва страховитата история, която през моето детство можеше да се чуе в дългите зимни вечери в малките градчета и селата на Северна България. В онези далечни години тя ми се е представяла достоверна и картинно реална: снеговете бяха дълбоки, а зад прозореца виелиците фучаха и вопиеха като във Вазовото "Свири нощната фъртуна". Но самата история още тогава звучеше като ...

В детството старите хора ни обясняваха особеностите на мразовития февруари: гърнето в огнището от едната страна къкри, а от другата е замръзнало. По това време огнището бе напуснало нашите къщи, но още можехме да си представим как изглежда това. За днешните млади хора това ми се вижда невъзможно. Обяснявам: гърнето не се слага в огъня, жаравата се изгребва към края, съдът се поставя на камъка и се загръща с въглени и пепел само от едната страна. ...

"Познавам - казваше Гена Димитрова - хора, които не гледат новини, не слушат новини, не четат новини, не искат да научават новини..." Произнасяше го със смаяно, недоумяващо изражение, сякаш сама не вярваща в това, което съобщава, и дори малко виновно, като да бе и тя отговорна, че такива субекти съществуват. Беше човек ангажиран, силно свързан с времето и със света, съвремието я владееше и нараняваше, не мисля, че го изискваше, но със сигурност ...

"Бездарникът задължително е и подлец." Бил го казал Емилиян Станев. Не го е казал пред мен, но съм го чувал от няколко източника. Най-вероятно е истина, както е истина, че първият, който тържествено и с необясним патос го издекламира пред мен, беше и бездарник, и подлец. Самият му образ е трябвало незабавно да ме убеди, че онова, което изрича, е истина. Но аз продължих да се съмнявам, съмнявах се в тази зависимост между бездарника и подлеца, десетилетия ...

Миналия петък пропуснах да ви кажа, че в Николаево са откраднали казана за ракия. Отплеснахме се заради снеговете и съм забравил. Така е, снегът покрива всичко, затрупал е в паметта ми и тази кражба. Но такива инциденти не бива да се пропускат. Казаните за ракия са доста специфични, но и знакови обекти на местната цивилизация, артефакти ли, що ли. Какво се случва с тях не е безразлично на българската душа.

От николаевския казан е останала ...

Ако съдим по това как навреме и като по поръчка дойдоха снеговете, би следвало всичко през новата година да се случва навреме и по разписание. А ако гледаме снега в Николаево - и в достатъчно количество. Не разбирам много от небесни знаци, но не се съмнявам, че снегът е отвсякъде годен за знак (има и рима: сняг - знак). И хубав. Освен римата и предчувствието нямам други аргументи. Може би само слабостта ми към снега, душевната ми нежност към това ...

Забъркаха ме в разговор за душата. А аз този разговор открай време го избягвам: написал съм стихотворението "Душа" и нямам какво повече да кажа. Компанията бе будна, просветена, по-скоро млада, близка до възрастта на синовете ми. Приказката тръгна стремително, после се поуталожи - днес рядко някой има какво толкова да сподели за душата, особено в такава безалкохолна беседа. Всъщност всичко се въртеше около едно и също:



втвърдява ли ...

(Безропотно предаваме на времето частици от себе си, които то отнася и ги превръща в минало. Нещо от нас тече натам всеки час, всеки миг, обратното движение е по-рядко, невинаги търсено, понякога плашещо, най-често просто необяснимо. Единственото обяснение е, че то навярно съществува тук, наблизо, едновременно с днешния ни живот, и понякога нехайно прескача невидима граница, за да се появи в настоящето. Такива шеги вероятно прави и бъдещето, ...

В една далечна, почти студентска есен, в морската градина във Варна ме заприказва възрастна жена - и тя събираща последно есенно слънце, без да изпуска от очи две малки, неспокойни, несврътни девойчета. Като се посдърпваха или посбиваха, или дори само като се отдалечаваха непозволено, тя просто скачаше от пейката, изтичваше и ги разтърваваше, домъкваше ги обратно. Правеше го мълчешком, без дума да им каже. Думите й този път бяха за мене, покорен ...

Старото славно кафене "Шапките" на "Солунска" още съществуваше, когато някакъв кленов лист долетя неизвестно откъде и залепна за мокрото, почти непрозрачно от дъжда стъкло. Стоеше и не падаше, разперен, сякаш изпънат и изгладен с длан, с класически очертания - съвсем като листа от канадското знаме. Наоколо растяха липи и кестени, неясно беше откъде бе прехвръкнал този лист. Приятелят ми Захари го гледаше като омагьосан. Накрая се откъсна ...

Предишния път, като разказвах, разказвах истории с копчета, все се подсещах да уточня, че и в ризата освен копчета има някакъв символ, от онези символи "въобще", които надхвърлят конкретностите на живота и вълнуват до разтуптяване на сърцето. Ако си спомняте, миналия петък ставаше дума за онзи странен обичай да се открадва копче от ризата на любимия и да се пази - като залог ли, като доказателство ли, а може би като магия срещу раздяла? Въртяхме ...

В един малък град в Германия, в много тъмна европейска нощ четири възрастни жени ми отвориха семейната кутия с... копчета. Имало такъв обичай в тази фамилия: да се пази по едно копче от ризата на всеки мъж - отбил се, пренощувал, задържал се или отпътувал без следа. Кутията бе стара, тържествена металическа кутия от сладкиши, каквито са били тези кутии навярно през ХIХ век. Вероятно това не беше първата кутия, хранителница на тази колекция. ...

В детството ми състрадателни съседки от Горни Плевен обичаха да ме питат:

- За какво работи татко ти, момченце?

- За да си купим къща с балкон! - победно отвръщах аз, горд, че си знам урока.

Съседките тъжно кимаха. Този балкон ги разстройваше. Знаеха, че изгниваме от влагата в мазето на Йордан Гайдара и че майка ми сутрин изхвърля голите охлюви, отлепени от стените. Балконът бе венец на всичките ми въжделения и още мога да ви изброя ...

През едно задушно созополско лято, редуващо дъждове и прашни бури, в средата на семейния курорт се вряза съученикът ми Сотир - шармантен и неуравновесен брюнет, изтънчен и преуспяващ. Сотир също бе напуснал Плевен, но случаят му бе твърде различен от моя - постъпил бе във веригата "Хилтън" и се занимаваше с вътрешната архитектура на хотелите по света. Държавата бе преглътнала някак това му постижение, може и да му беше сърдита, но не го показваше, ...

Приятел, който прекарва времето си във "Фейсбук", ме подсети:

- Разгледай снимките към профилите, всички мрат да се снимат с палми. Особено жените.

Оказа се прав. Повечето дами позират край палми, пред палми, сред палми. Отишли някъде на юг и се щракнали. И ето ги сега, всички да ги видят. Палмите днес не са това, което бяха палмите вчера. По времето, за което ви говоря, "Фейсбук" нямаше, та да си курдисаме снимките с палми. И снимки с ...

Една нощ посред Централна Америка задухата ме изгони от леглото. Поетът химик Ив. М. бе ми обяснил какви отровни газове отделят сплавите на климатика (ако се запали) и всяка вечер, щом затворех очи, той издърпваше щепсела от контакта. Настройките на кондиционера се нулираха и след такова изключване можеше да се пусне отново само от техник. Понякога успявах да си доспя, но тази нощ не стана. Измъкнах се и отидох да дремя в люлеещия се стол на ...

Пепо П. беше човек възторжен и енергичен, приемаше всевъзможни идеи и всякакви "веяния" без предразсъдъци, но не и безкритично. Новостите в живота и в изкуството го вълнуваха, превземаха го "отвътре" и той охотно ги разгласяваше и направо ги втълпяваше на околните. С това бе човек, полезен във всяко отношение, припомняше, че светът не стои на едно място и че модерното време не е за сънливци, а за хора, активни и жадни за промени, новатори в мислите ...